Голямата игра

7.

— Гоша! — говореше с прегракнал глас Кадуев по телефона.

— Какво ти коства? Приеми нашата вяра и аз ще направя всичко за теб! Всичко в теб ми харесва, ти си мъж, умен си…

— Да, не съм жена — съгласи се Гоша. — Стига си ми ръсил комплименти. Говори по същество: ти ли стреля по Мансуров?

— Гоша, не е за телефона.

— Не го започнах аз — рече Гоша, поглеждайки часовника си.

— Хайде стига, скоро спътникът ще се скрие. Жив ли е още?

— Жив е. С него са белгийски лекари, с апарат за изкуствено дишане… Може да оживее. А охраната знаеш ли каква е?

— Не може ли да се пробие? — усмихна се Гоша.

— Ай, говорим за неща, за които не трябва да се говори, драги! — възкликна Кадуев.

— Малко късно си решил да си сменяш господаря — прекъсна го Гоша. — По-рано трябваше да мислиш.

— Запомни, драги! Нямам и няма да имам господар. Руснаците наричат такива като мен отмъстители, разбра ли? Мога да бъда съюзник, но не слуга. Засега ми трябваш, аз съм с теб. Запомни го. Аз…

— Добре, да свършваме — прекъсна го Гоша. — Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Гоша… ще ти дам архивите. Ще ги намеря и ще ги дам! Само ми намери оня руснак, кой е, защо стои в Баку, защо ме преследва по петите, защо се меси в работата ми?

— Архивите са у Мансуров, ако не греша?

— Да. Но Мансуров е пътник, ако оживее, ще бъде инвалид.

— Тогава вземи архивите от него, щом е толкова слаб. После ще поговорим. А сега да свършваме.

И изключи апарата. Погледна седналия пред него Артьом, местен признат мафиот.

— Чу ли? Не може да разчиташ на никого. Няма с кого да се работи.

— Ти ли си изпратил при нас твоя килър? — попита Артьом.

— Кой ти го каза? — попита Гоша, докато наливаше на себе си и на госта водка.

— Никой нищо не ми е казвал. Всичко сам научавам.

— Не разбирам за какво говориш — вдигна вежди Гоша. — Пий, сетне ще поговорим.

— После ще кажеш, че си бил пиян и нищо не помниш.

— Ех, това ли… — Гоша не се доизказа. — За Славея ли говориш? Че какъв килър е той бе, Артюша? Само искаше да разузнае кой какви ги върши в мое отсъствие.

— Вече съм ти казвал, и то неведнъж — не смей да ме наричаш Артюша — капризно замърмори Артьом.

— Разбрах. — Гоша протегна дланите си. — Извинявай. Забравям… Няма ли да пиеш? Аз пък ще пия.

И изля в гърлото си цялата чаша. Артьом го гледаше мрачно, без да мига.

— Какво възнамеряваш да правиш с Томила? — попита той, като изчака Гоша да сдъвче една маринована гъбка.