Голямата игра

— А какво ти каза Аркан? — попита Гоша, докато си избърсваше устните с опакото на дланта.

— Засега мълчи… Току-що потвърди, че е пуснал Чердака да следи твоята Елена. Казва, че Томила го помолил. И толкоз. Не си признава нищо.

— Значи не сте го питали както трябва — рече Гоша и се намръщи. — А аз, глупакът, дадох и Аркан на Томила. Беше ми вярно куче. Дали да поговоря с него?

— Прекалено много проблеми имаш — отвърна Артьом. — Затова ме извика при себе си, нали?

— За Тимур ли говориш? — попита Гоша. — Вече знаеш ли?

— Твоят Тимур се прецака — измърмори Артьом. — Прекалено много тичаше сутрин. И се натича.

— Животно — изруга Гоша. — Представяш ли си, лепнал се за тия маратонки. Донесох му ги от Германия. Преди това се мъчеше все по обувки да тича… А тези му лепнаха на краката. Само дето не спеше с тях…

— По-добре не го усуквай. Какво се каниш да правиш, питам?

— Ами какво да правя. — Гоша погледна Артьом от упор. — Чакам. Новини от столицата. Знаеш, че те взеха маратонките със себе си. А той къде ли не е бил, в какво ли не е газил с тях.

— И какво ще правим? — попита Артьом, докато палеше цигара.

Гоша не отговори. Стана, отиде до прозореца, загледа се към площада пред хотела, потънал в синевата на сгъстяващия се здрач.

— Време е да се връщам в Москва. Нали официално съм пристигнал за откриването на участъка от нефтопровода. Голям участък — двеста километра — не е шега това.

— Четох, пишеше — кимна Артьом към масичката, отрупана с вестници.

— Както знаеш, не е в моите правила да си тръгна просто така. Трябва да се чисти. За да сме спокойни за тиловете си.

— Значи първо Томила, а после Тимур?

— Изглежда, в такава последователност… — Томила ми досаждаше с тази тръба, помниш ли? Далекогледната. Бях я взел преди това от Ивлев… А изглежда, той я позна, виждал я у тях… И като се лепна: откъде я имаш, та откъде. Престори се, че не разбира намеците ми, кучето, чакаше какво ще кажа аз. Пред всички.

— Много му позволяваше — упрекна го Артьом. — Момчетата се сърдеха.

— Вярвах му. Кой друг остана от приятелите ми, освен него? Аз, казва, съм минал огън и вода. Намекваше да му уредя медните тръби, славата де. Обиждаше се, ако не го вземам на прием в посолството. Не му била харесвала далекогледната ми тръба! Нека сега да мине през тази тръба! Като през огън и вода.

— Може — съгласи се след пауза Артьом.

— Но не ти! — тупна го по рамото Гоша. — Да задействаме Тимур за последно. Защо да си товариш излишно душата? Прав ли съм?

— Значи няма да говориш с Томила? — попита Артьом.

— Нямам време. Ту това, ту друго… Трябва да се обадя в министерството. Началниците искат да се връщам.

— Не могат да дишат там без тебе — усмихна се Артьом.

— Ще дойде и моето време. Да имах по-смели момчета, на които да мога да се облегна, както на тебе… А къде е сега Томила? Далече ли?