Бъдеще [bg]

В чувала не е бил той. Може би там изобщо не е имало никого. Би трябвало да се радвам, че го виждам.

Слагат го на съседното легло. Ето я възможността, която някога бях пропуснал и за която толкова бях съжалявал - да направя признанието си, да му подам ръка, да стана негов приятел. Какво по-е сте ствено от това сега, когато сме преминали през едно и също, когато сме разбрали всичко за своето минало и своят глупост, най-накрая да станем приятели и съюзници?

Той обръща към мен главата си - смешно голяма в сравнение с изнемощялото му телце -и...

Усмихва се. Венците му кървят, зъбите му са пожълтели.

Усмивката му е като леден душ за мен, като токов удар. Всичко, което е можело да се усмихва в мен, е излязло в железния сандък заедно с потта, сълзите, кръвта и изпражненията. Останал е сух концентрат; нищо излишно. Защо тогава Деветстотин и шести още умее да прави това?

Той беззвучно ми казва нещо.

- Какво?! - питам го аз, може би твърде гръмко - така, че всички да чуят.

Той не се предава. Отново отваря спечените си устни и настойчиво хрипти, сякаш иска да ми каже нещо крайно важно.

- Не те чувам!

Той се облизва - устните му остават сухи. И повтаря, повтаря в своя диапазон, който ухото ми отказва да възприеме, докато не успявам да разчета това, което казва, по устните му: „И глухите ще чуят“.

Същият този филм. Филмът, чието начало ние толкова пъти безмълвно бяхме гледали заедно с него. Въображаемото семейство с отсъстващото дете. Нашата мечта, обща за двама ни. Нашият общ заговор.

Сега разбирам защо не се радвам на Деветстотин и шести, защо ме е изплашила усмивката му. Почувствал съм в него това още при вкарването му в стаята.

Той иска да каже: „Да се измъкнем оттук и да ходим в кинозалата да гледаме „И глухите ще чуят“, но това е твърде дълго и твърде трудно. Затова той упорито повтаря заглавието, докато не осъзнавам какво има предвид.

Кимам му.

Деветстотин и шести си мечтае все за същото. Него са го завинтили в сандъка дълго преди мен и са го измъкнали оттам два дни след мен, а той продължава да си търси своето.

На мен моят срок ми беше достатъчен, за да се отрека и от истинските, и от въображаемите родители; Деветстотин и шести иска да се върне в къщата от кубове, без да знае, че аз съм я изпепелил и съм стъпкал цялата трева, която е растяла около нея.

Той се напряга, напъва се до посиняване и изхриптява в болничния въздух: „Тя е добър човек. Не е престъпник. Майка ми“. Цялата зала задавя шепота си, а Деветстотин и шести победоносно се озъбва и оронва глава върху възглавницата си.

Ние не можем да станем приятели. Никога повече няма да гледаме заедно „Глухите“.

Ненавиждам го.

- Ей! Ти какво, заспа ли?

Една тревичка ме гали по бузата.

-Аз? Не!

- Не лъжи, заспа! Бързо казвай какво сънува! - Анели бърка с тревичката в носа ми.

- Остави ме! Какво значение има?

- Ти се усмихваше. Искам да знам какво приятно ти се е присънило.