Бъдеще [bg]

Червата ми се свиват.

„Нека да избягаме! - умолявам аз мама. - Страх ме е!“

„Не! Не. Всичко ще бъде наред. Те няма да ни намерят. Ти само не плачи. Само не плачи, ставали?!“ „Страхме е!“ „Тихо! Тихо!“

„Помогни - шепна му тихо аз тогава. - Скрий ни!“ Той, както винаги, само извръща поглед. Не искам да знам какво ще стане по-нататък.

Започвам да броя наум: едно, две, три... сто и четирийсет... седемстотин, докрай запълвам главата си с цифри, за да няма къде да влезе блуждаещата около мен моя майка. Броя на глас, гръмко, достигам до две хиляди и петстотин, после забравям докъде съм стигнал и се отказвам. Връща се гладът - до прерязване, до гърчове. Време е за вечеря. Но има и нещо по-лошо от глада.

Жаден съм. Все повече и повече.

Слюнката ми пресъхва, устните ми започват да горят. Поне чаша вода. Или в тоалетната просто да допра устни до чешмата. Да, така е по-добре - една чаша може и да не стигне. Нищо, ще потърпя.

Да допра устни до крана и да пия от него студена вода. После да си сипя в шепата, да се умия и да продължа да пия. Студена, непременно студена.

- Дайте ми вода!

Те не ме чуват. Аз съм дявол знае къде, те са ме закопали в този сандък, бетонирали са ме, захвърлили са ме. И тази струйка въздух, тази нишка, за която се държа - това не е нарочно, това е просто от небрежност Те нямат нужда аз да живея. Защото, ако се измъкна оттук, никой не може да ме застави да мълча.

- Дайте вода, гадове! Твари!

Те не ме чуват.

Започвам да пропадам в някакъв сън - но в този момент в тъмнината се появяват бели петна. Близо, все по-близо, обкръжават ме... Маски. Черни дупки вместо очи, черни калимявки вместо коси. Те са ни намерили. Намерили са мен. Никой няма да ни помогне. „Ето къде сте. Излизайте.“

„Не! Вървете си! Вън! Нямате право...“

„Не се бойте, няма да направим нищо лошо.“

„Не ни докосвайте! Не докосвайте мама!“

„Просто проверка. Дайте си ръката.“

„Не! Не! Ще се оплача! Вие не знаете...“

„Дайте тук детето. Дайте тук детето!“

Мама се вкопчва в мен отчаяно, опитва се да не ме пуска - но не държи достатъчно здраво и някаква сила, многократно по-шляма, ме взима от нея, повдига ме към тавана... Гледам в черните дупки.

Няма нищо по-зловещо от тази маска. Струва ми се, че зад нея има пустота, че може да ме издърпат през тези дупки вътре и аз да пропадна в тях, и никога вече да не се върна при майка си.

После настава хаос; думи, които не знам, се сменят от думи, които нямат смисъл; нещо за зачеване, за рожден ден, някакви глупости за дясно- и ляво.

Следя разговора от чуждите ръце, боли ме от това как ме стискат, и мразя тези пришълци и техните маски толкова свирепо, колкото може да е способно да мрази само едно четиригодишно момче.

Коремът ме боли глухо, стомахът с куркане яде собственото ми тяло, но аз вече не чувствам това.

„Кой е баща му?“

„Това не е ваша работа!“

„Значи ние сме длъжни...“