Бъдеще [bg]

За целта трябва винаги да слушаме. Да си мечтаем само за това да служим на обществото. И да помним - да оправдаваме родителите си, е престъпление. Да обичаме родителите си е престъпление. Да си спомняме за тях, е престъпление.

Съблюдавай тези заповеди и някой ден, ако можеш да преминеш през изпитанията и да си вземеш всички изпити, интернатът ще те пусне.

Играх по правилата толкова, колкото можах. Но има неща, които не могат да се изтърпят.

Аз си останах аз, но сега съм в гробницата. И ето че всичко е загубено; и всичко е позволено.

Вече не могат да ме накажат по-тежко. Значи сега мога да направя най-тежкото злодеяние. Да направя така, както постъпи Деветстотин и шести. Да си спомня за своите родители... Да ги помена.

От абсолютната тъмнина започвам да обелвам ядрата на изтрити, забранени ми от самия мен образи. Подбирам скритите далеч-далеч избелели обвивки отломки - картини, гласове, сцени. Удава ми се трудно - толкова често съм се клел на всички, че не помня нищо за живота си преди интерната, че сам съм повярвал на клетвите си.

Успявам да събера малко - някакъв дом с шоколадени стени, отпуснало се в прозрачен чайник цветче от зелен чай, стълба към втория етаж... И малко разпятие, изсечено от черно дърво и висящо на най-видното място. Венецът от тръни е украсен с позлата. Цветчето се размива, пречупено от зелената вода и изтеклото време, но Христос, увиснал на кръста си, е изсечен твърдо в паметта ми - навярно дълго съм го гледал. „Не се бой, детенце, Господ е добър, той ще ни пази, той ще ни защити!“

Мама?

- Не бива! - чувам аз вик.

Разбирам, че е моят собствен. Срамувам се.

- Предател! Малка гадина! Изрод! - Крещя на себе си, крещя на глас - в мегафона на железния сандък.

Непоносимо срамно ми е, че искам да видя майка си.

Не мога да надмогна срама си. Отстъпвам. Отвличам мислите си с друго.

Въртя се около Трийсет и осми - предал ли ме е, или ме е спасил? И около кучия син Двеста и двайсети, отново и отново около Петстотин и трети. Връщам се в болничната стая, превъртам всичко отново, действам по различен начин с пистолета, принуждавам Петстотин и трети да ме моли за пощада - и след като го заплювам в очите, все пак го убивам; съзнавам, че в действителност не съм го убил, и заклевам бъдещото ми аз да му отмъсти, непременно да отмъсти и на Петстотин и трети, и на неговите слуги, готвя планове - ще го подлъжа, ще го издебна, ще го застигна; репетирам с него по роли унижаването му, наслаждавам се на смъртта му в три, пет, десет различни изпълнения. Но не мога да се занимавам с това дълго -яростта изяжда твърде много въздух. Започвам да се задъхвам и оставям Петстотин и трети на мира.

И в този момент се изяснява, че мислите за майка ми никъде не са си тръгвали, че просто съм ги затъмнил с цялата тази явно неосъществима кървава безсмислица. Веднага щом Петстотин и трети се разсейва, започва да се вижда фонът - тя. Моята майка.

Прехапвам устни.

Високи скули, вдигнати в различни посоки вежди, светлокафяви очи, меки устни, усмивка, матова кожа... Косите са тъмноруси, събрани отзад... Синя рокля, две хьлмчета...