Бъдеще [bg]

- Пуснете ме!

Тясно ми е, тясно ми е, задушно ми е, задушно ми е тук!

Гласът ми спада, плача със сухи сълзи, въртя се в ковчега. Минали са три, четири или пет дни, как да се определи колко време е изминало в тъмен железен сандък?

Понякога си помислям за Деветстотин и шести - как е умирал? За какво е бълнувал? Какви са били последните му думи?

И отново този дом, отново този дом и аз не мога да избягам, и тази надменна гад на кръста няма да ми помогне, той отново е излъгал моята майка идиотка, а тя отново му е повярвала и отново ще ме вземат, и отново ще ме душат, и отново ще ме сложат в железния сандък...

Навярно за хиляден път разбирам как да се спася от този кошмар - когато отново дойдат за мен хората с маски, трябва да престана да се дърпам, да хапя, да спра да настоявам да ни пуснат. Успокоявам се, смирявам се, предавам се - и когато ме поднасят към черните дупки, към които ме тегли чудовищна, непреодолима сила, се откъсвам от мама, кръжа и се нося към празните очни ябълки, преминавам в тях и умирам, и възкръсвам от другата страна на маската, и гледам с очите на чужд човек изплашеното момченце и русокосата му майка със синя хламида.

Не, не чужд.

Аз съм този, който отнема разреваното сополиво хлапе от истеричната му майка. Сега аз съм човекът с маска и не ми влиза в работата кой е този дребосък. Аз съм човекът с маска и сега мога да се измъкна от този омагьосан дом.

- Мразя те, уличнице! - Зашлевявам по лицето жената в синьо.

Вземам от стената разпятието и го запращам на пода. Затискам устата на ревящото хлапе.

- Ще дойдеш с нас!

Излизам от проклетия им дом - на свобода.

Не знам още колко часове минават - един или сто - преди да ме извадят от гробницата. Дори не разбирам, че са ме извадили - очите ми са изсъхнали и не виждат светлината, умът ми е изсъхнал и не осъзнава спасението, душата ми е обезводнена и не може да се радва.

После в мен наливат вода и свежа кръв и усещанията ми започват да се връщат. Ето го и първото - Деветстотин и шести е умрял, а аз съм оцелял, издържал съм!

Издържал съм гробницата и вече не могат да ме сломят с нищо. Ще се науча отново да ходя, да се боксирам и да говоря. Ще стана най-добър във всичко. Ще се занимавам възможно най-старателно. Ще правя всичко, каквото поискат от мен. Никога вече няма да си спомня нито за робота, нито за цветчето, нито за стълбите, нито за светлокафявите очи, нито за меката усмивка, нито за повдигнатите в двете посоки вежди, нито за синята рокля. Ще мина през всички изпитания. Ще стана Безсмъртен и никога повече няма да видя интерната.

В лазарета никой не ме закача, всички ме зяпат с благоговение; понякога след отбой някой ме пита шепнешком какво й е толкова страшно на гробницата, но на мен ми става трудно да дишам дори когато просто чувам тази дума.