Пустош

14

Бяха изминали по-малко от десет километра, когато небето започна да помръква и залезът обагри в яркооранжево хоризонта на запад. Наблизо имаше евкалиптова горичка. Джейк и Еди отидоха да съберат дърва.

— Не разбирам защо не останахме — каза Джейк. — Сляпата дама ни покани, пък и без това не сме се отдалечили много. Така се натъпках, че се клатушкам като паток.

Еди се усмихна.

— И аз. Ще ти кажа и още нещо. Твоят добър приятел Едуард Кантор Дийн очаква с нетърпение дълга почивка в тази горичка до късно утре сутринта. Няма да повярваш колко ми е писнало да ям еленско и заешко месо. Ако преди година ми беше казал, че едно хубаво преяждане ще бъде най-голямата ми радост за деня, щях да ти се изсмея.

— Бащиното ти име Кантор ли е?

— Да, но ще ти бъда благодарен, ако го запазиш в тайна.

— Добре. Защо не останахме, Еди?

Младежът въздъхна.

— Защото щяхме да установим, че им трябват дърва за огрев.

— Какво?

— И след като им ги донесяхме, щяхме да разберем, че им трябва и прясно месо, защото ни поднесоха последното, което имаха. Щяхме да сме истински гадняри, ако не попълнехме запасите им, нали? Особено щом имаме оръжие, а те вероятно разполагат само с лъкове и стрели отпреди петдесет или сто години. Затова щяхме да ловуваме за тях. Дотогава отново щеше да настъпи нощ и когато на другия ден се събудехме, Сузана щеше да каже, че трябва да ремонтираме едно-друго. Какво са още няколко дни?

Роланд се появи от здрача. Движеше се безшумно както винаги, но изглеждаше уморен и угрижен.

— Помислих, че сте попаднали в плаващи пясъци — рече той.

— Не. Обяснявах на Джейк фактите, както аз ги виждам.

— Но какво лошо щеше да има в това? — настоя момчето. — Кулата е там, където е била години наред, нали? Няма да избяга.

— Няколко дни, после още няколко. — Еди погледна клона, който току-що бе взел, и го хвърли възмутен. „Започвам да говоря като него“ — помисли той. Но въпреки това знаеше, че казва истината. — Може би щяхме да видим, че покривите им са рухнали и нямаше да е учтиво да заминем, без да ги поправим. Защо да не останем още няколко седмици и да им построим воденица? Те са възрастни и краката им не държат да ходят за вода.

Еди погледна Роланд и в гласа му се долови укор.

— Когато си помисля, че Бил и Тил дебнат стадо диви бизони, тръпки ме побиват — добави той.

— Правят го много отдавна — каза Роланд. — Могат да ни научат на някои неща. Ще се справят. Хайде да съберем дърва. Нощта ще е студена.

Но Джейк още не беше свършил с въпросите и изпитателно, почти строго, се вторачи в Еди.

— Искаш да кажеш, че никога няма да можем да направим достатъчно за тях, така ли?

— Не съвсем. Казвам, че винаги ще бъде трудно да ги оставим. Не само днес. Може би ще е по-тежко, но няма да е по-лесно.

— И все пак не ми се струва редно.

Стигнаха до мястото, където щяха да направят поредния бивак по пътя към Тъмната кула и да запалят огън. Сузана се бе измъкнала от инвалидната количка. Лежеше по гръб, сключила ръце на тила си, и гледаше звездите. Надигна се и започна да нарежда дървата както Роланд й бе показал преди няколко месеца.