Златото на Кивира

Нора дръпна повода и спря Арбъкълс. Тя застана до коня и погледна надолу от върха на Дяволския гръбнак към долината, която старият индианец беше нарекъл Чилба. Чувстваше се изтощена, гадеше й се от изкачването по склона. Арбъкълс трепереше и плуваше в пяна от напрежението. Ала бяха успели: и този път освободените му от желязото копита не се бяха хлъзгали по пясъчника.

Вятърът силно брулеше хребета и няколко разкъсани следобедни облака се събираха най далечната планина на север, ала самата долина беше окъпана в слънчеви лъчи.

Смитбак спря зад нея, целият пребледнял.

— Значи това е Чилба, тази клоака на злото — след малко каза той. Това трябваше да е шега, но гласът му все още трепереше от ужасяващото изкачване по склона на хребета.

Нора не отговори веднага. Тя клекна, подкова конете и изчака крайниците й да престанат да треперят. После се изправи, изтупа се и бръкна в самара за бинокъла си. Внимателно разгледа дъното на долината в търсене на Суайър и конете. Тополите и ивиците трева бяха приятна гледка след дългата езда в тази жега. Беше един и половина. Накрая откри каубоя седнал на един камък край потока, загледан в пасящите коне. Той вдигна поглед към тях.

— Хората са зли — накрая отвърна Нора и отпусна бинокъла. — А не местата.

— Възможно е — каза Смитбак. — Но още от самото начало усещам нещо странно в това място. Нещо, от което ме побиват тръпки.

Тя го погледна.

— Винаги съм си мислила, че само аз се чувствам така.

Яхнаха конете и мълчаливо поеха надолу. Насочиха се право към тревистия бряг на потока и останаха на седлата, докато животните нагазиха да утолят жаждата си. Водата заклокочи в краката им. С периферното си зрение Нора видя, че Суайър препуска към тях, яхнал неоседлания си кон.

Когато спря на отсрещния бряг, той премести поглед от Нора към Смитбак и обратно.

— Значи върнахте и двата коня — с нескрито облекчение каза каубоят. — Ами копелетата, които убиха моите коне? Пипнахте ли ги?

— Не — отвърна археоложката. — Човекът, когото си видял на хребета, е бил един стар индианец, който се е разположил на лагер наблизо.

На лицето на Суайър се появи недоверчиво изражение.

— Стар индианец, казваш? Какво е правил на хребета, по дяволите?

— Искал е да види кой е в долината — поясни Нора. — Каза, че никой от неговото село не идвал тук.

Суайър замълча за миг и задъвка тютюна си.

— Значи сте тръгнали по грешна следа — накрая заяви той.

— Тръгнахме По единствената следа. Следата на мъжа, когото си видял.

В отговор той изплю струя тютюнев сок и образува кафяво кратерче в пясъка.

— Роско, ако се беше запознал с него, щеше да разбереш, че не е убиец на коне — прибави Нора.

Устните на Суайър продължаваха да се движат. Двамата дълго се взираха един в друг. После каубоят повторно се изплю.