Тайният кръстоносен поход

„Сега вече съм много по-мъдър, любов моя“ — помисли си той. Пазеше образа й в спомените си.

Знаеше, че тя ще одобри какво е направил с Ябълката, годините, в които се беше учил от нея. Нямаше да одобри вината, която изпитваше за смъртта й, срама, който го измъчваше, че е позволил да бъде воден от гнева. Не, нямаше да одобри. Какво ли щеше да каже? Като англичанка често му повтаряше: „Овладей се.“

Едва не се изсмя. Овладей се. Накрая се беше овладял, но му отне години. През тези години мразеше Ябълката, ненавиждаше дори мисълта за нея, злите сили, които дремеха под гладката обвивка. Гледаше я дълго, замислен часове наред, преживяваше отново болката, която му беше донесла.

Изоставена, неспособна да понесе страданията на Алтаир, съпругата на Сеф и двете й дъщери бяха заминали. Научи, че са се установили в Александрия. Година по-късно замина и Дарим, прогонен от угризенията на баща си и манията му по Ябълката. Беше пътувал във франция и Англия, от тамошните лидери беше научил, че монголите са поели на боен поход. Когато остана сам, Алтаир започна да се самоизмъчва още повече. Дълги нощи се взираше в Ябълката, сякаш бяха бойци, готови да се сблъскат. Имаше чувството, че ако откъсне очи от нея, тя ще му се нахвърли.

Накрая се замисли за онази нощ в градината на Масиаф, когато Ал Муалим лежеше убит на мраморната тераса, а водопадът ромолеше зад тях. Спомни си как пое Ябълката за пръв път, как усети благородството в нея, в което нямаше и следа от зло. Спомни си образите в нея, странните футуристични картини за култури, отдалечени от неговото време, съвсем различни, напълно непонятни. Онази нощ в градината той инстинктивно усети капацитета й за добро. Оттогава бе показвала единствено злото, на което беше способна, но дълбоката й мъдрост беше някъде вътре. Просто трябваше да я убеди да му я покаже. Тя имаше нужда от агент, за да освободи знанията си, а Алтаир веднъж бе успял да овладее силата й.

След това усети как го притиска мъка по Ал Муалим. Сега пък му домъчня за семейството. Може би Ябълката първо трябваше да отнеме, чак след това даваше.

Какъвто и да беше отговорът, той започна да я проучва и изпълваше дневник след дневник, страница след страница с размисли, идеологии, различни видове дизайн, рисунки, графики и спомени. Безброй свещи догаряха, докато той пишеше трескаво и спираше колкото да отиде да се облекчи. Дни наред пишеше, след това ставаше и дни наред яздеше до Аламут заради неща, които беше научил от Ябълката. Събираше съставки, трупаше провизии. Веднъж Ябълката го насочи към серия артефакти, които той откри и скри, но не каза на никого за местонахождението им.

През всичкото това време скърбеше. Все още се обвиняваше за смъртта на Мария, но се поучи от нея. Сега вече мъката му беше по-чиста: копнеж за Мария и Сеф, болка, която така и не го изостави. Един ден беше остра, пронизваща като острие, забило се хиляди пъти в сърцето му, а на следващия оставяше празнота, в която сякаш болна птица се опитваше да изпърха с криле.