Версия Пеликан
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-824-011-5
- Переводчик: Кристин Василева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Версия Пеликан». Краткое содержание книги:
Грей кимна и допи последните капки от кафето си.
— Ами ако е друга фирма? — попита Кийн. — Ако е някоя извън Вашингтон? Представи си, че конспираторите не се поддадат? Ами ако всичко е сътворено само от един мозък и той е някакъв юрист, живеещ на другия край на света? Или представи си, че целият план е дело на адвокати от собствената фирма на Матис?
— Понякога ме дразниш до побъркване. Това известно ли ти е?
— Мисля, че въпросите ми са разумни. Ами ако?
— Тогава преминаваме към план В.
— И какъв е той?
— Още не знам. Тя не е стигнала толкова надалеч.
Беше го инструктирала да не се показва много на улицата и да се храни в стаята си. Той си купи сандвич и пържени картофи в пликче и сега послушно отиваше в стаята си на осмия етаж в „Марбъри“. Една камериерка с дръпнати очи буташе количката си недалеч от стаята му. Той спря пред своята врата и измъкна ключа от джоба си.
— Забравихте ли нещо, господине? — попита жената.
Грей я погледна.
— Моля?
— Забравихте нещо, така ли?
— Не, защо?
Тя пристъпи към него.
— Току-що излязохте и пак се връщате.
— Излязох преди четири часа.
Камериерката поклати глава в недоумение и приближи още повече да го разгледа отблизо.
— Не, господине. Един мъж излезе от тая стая преди десет минути. — Тя се поколеба и напрегнато се взря в лицето му. — Но сега ми се струва, че беше друг човек.
Грей погледна номера на стаята. 833. Облещи очи срещу жената.
— Сигурна ли сте, че в тази стая е влизал някой?
— Да, господине. Само преди минути.
Обзе го паника. Забърза към стълбите и взе осемте етажа на бегом. Какво имаше в стаята му? Нищо, освен дрехи. Нищо, свързано с Дарби. Спря и бръкна в един от джобовете си. Листчето с адреса на хотел „Табард“ и телефона й беше в него. Пое дълбоко дъх и влезе във фоайето.
Трябваше да я открие, и то незабавно.
Дарби си избра една свободна маса в читалнята на втория етаж в Юридическата библиотека „Едуард Бенет Уилямс“ в Джорджтаун. При своето ново хоби да обикаля библиотеките към правните факултети подобно на пътуващ критик тя установи, че тази тук е най-хубавата, която е виждала досега. Помещаваше се в отделна пететажна сграда в един и същи двор с Правния факултет. Беше нова, лъскава и модерна и бързо се пълнеше със студенти, загрижени за наближаващата сесия.
Отвори пети том от справочника на Мартиндейл и Хабел и откри раздела за вашингтонските фирми и кантори. На „Уайт и Блазевич“ бяха отделени двайсет и осем страници. Имена, дата и място на раждане, образование, членство в професионални организации и комитети, отличия, награди и публикации на четиристотин и дванайсет юристи, първо на съдружниците, после на останалите служители. Започна да си записва в големия тефтер.
Фирмата имаше осемдесет и един съдружници, а останалите бяха само служители. Тя ги групира по букви и преписа всички имена. Беше все едно студентка по право, която си съставя списък на фирми и кантори, за да подхване безмилостната битка за намиране на работа.
Заниманието бе отегчително и умът й блуждаеше. Томас бе учил тук преди двайсет години. Бил сред най-добрите студенти и твърдеше, че е прекарал безброй часове в библиотеката. Пишел статии за факултетското издание, нещо, което и тя би трябвало да прави при нормални обстоятелства.
Смъртта бе тема, която Дарби вече десет дни анализираше от различни ъгли. Не можеше да реши по какъв начин е най-добре да сполети човека, освен, разбира се, ако не си умре, докато спи. Бавният, мъчителен свършек беше кошмарен за жертвата и за близките, но поне оставяше време за подготовка и сбогуване. Една жестока и неочаквана смърт траеше секунди и вероятно бе най-добрата за покойника. Но за оставащите след него ударът бе вцепеняващ. Изникваха толкова много болезнени въпроси. Страдал ли е? Каква е била последната му мисъл? Защо се е случило така? А да си свидетел на внезапната смърт на любим човек, бе неописуемо тежко.
Обикна го още повече, защото го видя как загива, и си повтаряше, че трябва да престане да чува експлозията, да усеща мириса на изгоряло и постоянно да преживява смъртта му. Ако оцелее през следващите три дни, ще отиде някъде, където да се заключи и да плаче на глас, и да хвърля каквото й попадне, докато мъката се уталожи. Твърдо бе решила да стигне до такова място. Твърдо бе решила да се отдаде на скръбта, докато душата й оздравее. Поне това й се полагаше.