Татко

Когато към десетия ден му донасят храната, той започва да души като куче, попаднало на следа.

— Представи си, Джони, усещам аромата на тази храна. А повече от двайсет години не съм усещал никакви миризми!

Поемам таблата от сестрата и я поставям пред него. Той навежда глава и души всяко ястие.

— Не мога да повярвам — мога да помириша дори спанака! Има дъх на Атлантическия океан. Забравил съм колко приятно миришат хубавите неща.

Започва с телешките котлети, дъвче внимателно, дълго и с наслада. Той е като телевизионна реклама за храна.

— Същото беше и когато престанах да пуша, Джон; вкусът на храната е приятен, така силен. Всяко нещо е различно.

На следващия ден пита за доктор Етридж. Казвам му, че съм го сменил, защото съм изгубил доверие в него. Поглежда ме.

— Искаш да кажеш, че си го уволнил?

— Е, не, татко. Просто вече не е твой лекар. Той все още работи в Перпечуъл.

— Но той ми е лекуващ лекар в продължение на петнайсет години, Джони. Той е от Уискънсин, нали знаеш.

— Знам, татко, но се убедих, че не полага грижите, от които ти имаше нужда. Днес щеше да бъдеш мъртъв, ако не го бях сменил. Доктор Чад, изглежда, съумя да постави правилна диагноза; в крайна сметка поне все още си тук.

Поглежда ме в очите, усмихва се, поклаща глава и продължава да се храни.

— Ти наистина си като шеф, Джони. Не знам дали ми харесва синът ми да е шеф.

— Е, нямаш избор, татко. Не беше в състояние да спориш с мен, така че аз поех нещата в собствените си ръце. Винаги можеш да се върнеш към Етридж, ако толкова държиш.

Спира да дъвче.

— О, не. Вярвам ти. Винаги съм чувствал, че той направи грешка с онази операция на жлъчния мехур.

Радвам се, че татко признава това. Той започва да реже телешкия си котлет. Чудесно е да се наблюдава как работят ръцете му на механик.

— Чудна ми е идеята да уволниш лекар. Никога не бих имал смелостта да направя подобно нещо.

— Татко, не забравяй, че те са тук да се грижат за теб; ти им плащаш за това, точно както плащаш на някого да ти оправи колата.

Той размахва шеговито-заплашително ножа си към мене.

— О, не, не им плащам; „Дъглас“ и профсъюзът им плащат.

— Разбира се, че ти им плащаш, татко. Парите, които те дават на Перпечуъл, идват отнякъде. Идват от парите, които ти си спечелил за „Дъглас“, парите, които те са направили от твоята работа. Това не е милостиня, ти си спечелил всяка стотинка, която се плаща за теб сега. Те забогатяха от твоята работа в продължение на толкова години, не забравяй това.

— Добре, Джони, добре. Ще уволним Етридж и ако трябва, ще поемем цялата болница. Нямам нищо против.

С удоволствие го наблюдавам как се храни. След няколкоседмичните мъчителни опити да му отворя устата, да пъхна лъжицата, да обирам лигите му — сега за мен е истинско чудо да го гледам как сам и с удоволствие слага храна в устата си.

Всъщност винаги съм обичал да наблюдавам татко като дъвче. Тогава стегнатите му мускули се свиват при всяка хапка по начин, който не съм забелязвал при друг. Те се събират в твърд, подобен на орех мускул, който изпъква ясно под тънката кожа. Появява се и когато стисне зъби, докато затегне или разхлаби някой болт или гайка. Спомням си как се опитвах като дете да развия този мускул на дъвченето, както си го наричах; нищо не постигнах. Той е като мускула, който се развива в резултат на продължителна работа с чук.