Кланът на вълчицата

Анаид стигна до пещерата точно в уречения час. Беше неспокойна и се оглеждаше на всички страни, потрепервайки от играта на сенките, неволно предизвикани от светлината на газовата й лампа. Очертанията на сталактитите и сталагмитите се удължаваха, придобиваха страховити форми и във всяка от тях й се струваше, че вижда сянката на баба си.

Деметер обаче се появи под неподозирана външност.

Вълчицата, великата вълчица със сива козина и с мъдри очи изникна от дълбините на пещерата и я поздрави с вой.

Анаид я позна, поиска да я прегърне, но вълчицата се дръпна встрани и й проговори на вълчи език:

— Очакват те, Анаид, няма време за губене. Аз ще те браня от тях.

— От кои?

— Няма значение, те знаят, че ще се опиташ, но ти не поглеждай назад. Аз ще бъда с теб и ще ти пазя гърба. Сигурна ли си, че искаш да опиташ?

— Да.

— Трябва да тръгнеш още тази нощ и да следваш пътя на слънцето. На смрачаване ще възседнеш последния слънчев лъч и с него ще проникнеш в света на мрака. Не се бой, аз ще ти покажа как.

Анаид чупеше ръце, силно притеснена.

— Трябва да знам, мама предаде ли ни?

Вълчицата не отговори на въпроса й.

— Ще се върнеш, със или без Селене, на зазоряване, с първия слънчев лъч. Запомни това добре, понеже, ако не го направиш, ще останеш завинаги в плен на тъмнината.

— Как да разбера дали Селене е една от нас?

— Не търси сигурност, преди да си поела риска. Ще трябва сама да решиш. Ще бъде трудно, ще бъде тежко, но решението трябва да е твое и само твое. А сега ме последвай и запомни — не поглеждай назад.

Анаид тръгна тичешком след старата вълчица, която навлезе в гората, като с безпогрешен усет избираше най-преките и най-късите пътечки. Усещаше надвисналата опасност, как я дебне зад гърба, как я обгражда и свива обръча около нея. Чувстваше нечии пронизващи очи да я изгарят и следят иззад листата на дъбовете, чуваше измамни гласове, които я зовяха шепнешком и я подканяха да спре, изпитваше властно желание да се обърне, но не го направи. Двете стигнаха до горската поляна точно в мига, когато последният слънчев лъч вече чезнеше и потрепваше в прощални гаснещи светлинки.

— Сега! Качвай се на него! — заповяда й вълчицата.

Зад гърба й отекна оглушителен рев. Анаид се закова на място, вълчицата водеше люта борба, яростно ръмжеше, виеше, отбраняваше се, отбраняваше нея срещу някого, който се опитваше да я хване и да я спре. Анаид се поколеба, искаше й се да помогне на баба си, да се изправи срещу опасността без страх, лице в лице, но си спомни предупреждението на Деметер, сети се, че тя е дух, и не се поддаде на любопитството си.

— Хайде, давай! Сега! — извика Деметер.

Внучката се подчини на заповедта на вълчицата, скочи върху слънчевия лъч, който се потапяше все по-надолу и се врязваше в земята. Анаид, с дългата си коса, която блестеше на слънцето, възседна последния лъч и заедно с него потъна в мрака.