Прокобата Тутанкамон [bg]

— Момичето е египтянка, от високо потекло.

— Ще трябва да почака.

Наредих му да си върви. Все още бях неспокоен. Исках да ритам и удрям. За да се разсея, погледах някакви акробати, които се упражняваха в двора; един от икономите ги бе наел за пиршеството, което планираше. Гледах как потните им, намазани тела се огъваха и преобръщаха, следвани от жонгльорите и гълтачите на огън. Доскуча ми и започнах наум да съчинявам стих за хиена, ранена и самотна насред Червените земи: смехотворен опит! Чувствах се затворник на собствената си мания. Защо просто не изоставя двора и задълженията си и не приема предложението на лорд Ай за имение в провинцията? Сетих се за хиената. Можеш да й говориш, да я плениш, но щом я освободиш, тя отново тръгва на лов.

Върнах се в градината. Амедета дойде при мен уж да предаде някакво съобщение от Анхсенамон. Един слуга я бе насочил към мястото, където седях, почти скрит сред високата трева. Затича се леко, късаше лотосов цвят с пръсти, а прекрасното й лице бе обрамчено от напарфюмирана перука със сребърни панделки. От нея се разнасяше силен аромат, тъмните й очи на кошута бяха изрисувани със зелен въглен и светнали от страст, устните й бяха пълни и червени, гърдите й напираха изпод тънката ленена роба, а гривните по китките и глезените й дрънчаха изкусително. Не можех да не забележа високите сандали, меката златиста кожа на краката, златната огърлица около шията и нагръдника от корнелий, изобразяващ Некбет, бога лешояд, проблясващ на гърдите й. Обладах я така, както бе възнамерявала, както бе кроила да бъде обладана, меките й ръце около врата ми, бедра, обвити около хълбоците ми, затворени очи и уста, открехната в леки стенания от удоволствие. Обладавах я отново и отново с нокти, забити в гърба й, и устни, впити в нейните. След това стана, усмихна се и хвърли последните листенца лотос на корема ми; тръгна си с полюляващи се бедра, като си тананикаше едва доловимо.

Останах още малко, а после се върнах в двореца. Поканих Джарка и Пентжу на вечеря на терасата. Тъмнината бе осветена от прекрасни маслени лампи в различни цветове. Готвачите поднесоха най-различни ястия: ивици говеждо, салата от син домат, ориз с бакла и кориандър, а алабастровите бокали бяха непрестанно допълвани с най-редки вина. Джарка изпя песен вместо благодарствен химн. Освободих слугите и се заех сам да сервирам на гостите. Известно време се хранехме мълчаливо. Джарка и Пентжу бяха напрегнати, от време на време избърсваха потта от челата си.

— Господарю — започна Джарка, — защо сме тук?

— Защото сте ми приятели.

— Какво искаш да ни питаш? — попита предпазливо той.

— Защо уби Куфу?

Джарка преглътна. Пентжу вдигна чаша и ме погледна иззад нея.

— Ти си убил Куфу — заявих. — И двамата сте замесени.

— Невъзможно!

— Джарка — пресегнах се през масата и допрях пръст в устните му. — Ти си ми приятел, чувствам те като свой син. Така че, моля те — повиших глас аз, — недей да седиш с мен на една маса и да ме лъжеш, когато говоря истината. Единственото ми успокоение — добавих аз горчиво — е, че лъжеш, за да запазиш някаква велика тайна. Убил си Куфу. Отишъл си до прозореца и си го придумал да вдигне дървената решетка. Може би си казал, че носиш съобщение от мен или че искаш да му помогнеш. Куфу е дошъл с теб в градината. Пили сте вино, в което предварително си сложил някакъв прах, с който да го приспиш.