Убийствени сънища [bg]

Тя смръщи вежди.

— За какво говориш?

— Ще засадя две растения, които са местни за острова. Те всъщност са бурени, но са красиви. Ще откъснеш два цвята и ще вземеш предавателя. Той няма да е по-голям от нокътя на палеца ти. Ще го държиш в себе си непрекъснато. Ако видим, че ситуацията се изплъзва от контрол, ще дойда при теб.

— Това ще е глупаво. Ще те убият. Ще изчакаш, докато ти кажа да дойдеш.

— Ще видим как се развива ситуацията.

— Не, ще чакаш. Не искам да рискуваме ничий живот.

Той мълча известно време.

— Ще чакам. Докато не мога повече да чакам.

— Това не е кой знае каква отстъпка.

— Това е огромна отстъпка — каза той грубо. — Най-голямата, която съм правил, на когото и да е. — Спря до тротоара. — Слез. Не мога да продължа, защото може да ни видят заедно. Площад „Боливар“ е на две пресечки оттук. Ще трябва да отидеш сама.

Сама. Опита се да скрие как й подейства тази дума. Очакваше го. Щеше да му се противопостави, ако й беше казал, че е променил решението си да я изпрати на тази мисия. Но сега, когато наистина щяха да се разделят, реалността й се видя страшна.

— Точно така. — Тя се опита да се усмихне и протегна ръка към дръжката на вратата. — Е, предполагам, че ще имаме връзка, но не и преди да ми дадеш онзи проклет предавател. — Слезе от колата и се поколеба. — Ройд, трябва да те запитам нещо.

— Питай.

— Ако нещо се случи с мен, ще се погрижиш ли за сина ми? Ще се погрижиш ли да е в безопасност и да е щастлив?

— О, по дяволите!

— Ще ми обещаеш ли?

— Нищо няма да ти се случи.

— Обещай ми.

Ройд не отговори веднага.

— Обещавам.

— Благодаря. — Тя затвори вратата.

— Чакай.

Софи го погледна. Той свали прозореца и я поглед на така, че тя застина на мястото си.

— Помниш ли, веднъж ти казах, че съм готов да убия заради теб?

Тя кимна.

— Е, мислих за това. Сега чувството е променено, по-силно. — Гласът му не беше равен. — Сега, вярвам, съм готов да умра за теб.

Преди да е могла да отговори, той потегли и пое по улицата, далеч от нея.