Жените, които го познаваха [bg]

Люкас Рид.

Шестгодишен.

В неизвестност от няколко часа. Три, надяваше се майка му. Повече, смяташе баща му. Във всеки случай, Люкас не бил в леглото си, нито някъде другаде в къщата, когато родителите му се събудили сутринта, преди три часа. Легнали си половин час след полунощ, затова детето може би го нямаше от цяла нощ. Никой не знаеше. Вратите били затворени, когато те станали. Затворени, но не заключени.

Йенифер почувства, че се поти в униформата си. Слънцето жареше безпощадно гърба й. За пръв път щеше да издирва изчезнал човек. След четири семестъра в Полицейската академия сега тя стажуваше втори месец в Сигтюна. В градчето нямаше голяма престъпност. Имаше работа, това не беше проблем. Йенифер беше проверила статистиката. През 2009 година нивото на престъпността в Сигтюна беше по-високо от средното в страната – 19 579 докладвани престъпления на 100 000 души население. Средното ниво на престъпността в страната беше 10 436. И все пак Сигтюна не беше най-вълнуващото място в Швеция за един полицай. А Йенифер искаше вълнение. Тя очевидно имаше желание да даде принос за обществото и да помага на хората, но не това беше главната причина да стане полицай. Когато кандидатства в полицията, тя потисна мечтите си за енергични действия и вълнение и демонстрира по-зрял и реалистичен възглед за професията, но по време на целия курс на обучение беше отлична в чисто физическата дейност, ръкопашния бой и употребата на оръжия. Нямаше много от тези неща, откакто беше дошла в Сигтюна. Йенифер спираше шофьори, превишили ограничението за скоростта в зоните край училищата. Беше се занимавала с влизания с взлом, престъпни деяния, кражби и нападения. Правеше тестове за употреба на алкохол, дежуреше на рецепцията и издаваше повече паспорти, отколкото мислеше, че е възможно. Полицейска работа – абсолютно.

Енергични действия и вълнение – не толкова много.

Йенифер имаше чувството, че са минали две години, не два месеца, и затова почувства леко вълнение, когато чу за Люкас Рид. Малко момче. В неизвестност. Може би беше отвлечен. Тя мълчаливо хранеше тази надежда, докато не отидоха на мястото и не научиха фактите.

Раничката с мечето Бамсе на Люкас също беше изчезнала. Липсваха и две кутии кока-кола и пакет бисквити с буквите от азбуката.

Хлапето беше избягало от дома си.

Или случаят не беше дори толкова вълнуващ.

Момчето се беше събудило с желание да отиде на пикник и не бе искало да буди родителите си.

Толкова обикновено. Толкова банално. Толкова скучно.

Йенифер Холмгрен знаеше, че не трябва да разсъждава така, но хлапето сигурно щеше да се прибере вкъщи, когато му стане студено или скучно.

Освен ако не се беше изгубило, разбира се. Наоколо имаше гора. По това време на годината обаче и тази мисъл не предизвика прилив на адреналин. Ако се има предвид температурата, намирането на детето не беше спешно. Оставаха каменоломните и езерата. Йенифер си помисли за това веднага щом видя градината. Момченцето можеше да е отишло до езерото и да е паднало във водата, но семейството нямаше кей и езерото нямаше приливи и отливи, затова, ако се беше удавило, сигурно лежеше в плитчините.