Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Беше изтощен от недоспиване и от липса на въздух. Още с лягането си заспа така дълбоко, както не бе спал никога, и то със затворени очи. До рамото му лежеше карабината, а до нея кожената му торбичка. Вратата на къщичката бе отворена, за да се чуе сигналът за тревога на Павел, който караулеше навън. Петър се помая из двора и легна на пода до срещуположната стена. След малко излезе отново на двора и се върна, за да провери дали чичо Мартин ще се събуди от стъпките му. Той спеше като упоен от чистия пролетен въздух, от аромата на напъпилите дървета и обновената природа. Ранната нощ бе тиха, небето осеяно с едри, неподвижни звезди. През отворената врата се вливаше като поток сребриста светлина и осветяваше лицето му, избледняло и удължено от умората на дългото безсъние. Откъм кошарата звънна хлопатар и нежният му звук откънтя в гората.
Петър взе брадвата, която бе оставил в ъгъла на стаята, пристъпи до краката на чичо Мартин и с един удар разцепи черепа му на две. Чичо Мартин скочи на крака, взе карабината си, блъсна Петър в гърдите, излезе от стаята и направи десетина крачки из двора с раздвоена глава. Пръстът му инстинктивно бе натиснал спусъка, карабината гръмна и падна на земята. Ехото зловещо повтори и потрети изстрела и събуди заспалата гора. Някакви птички изпърхаха в близките дървета, а кучетата залаяха из двора.
Чичо Мартин не чу тези шумове, но през едната половина на главата му преминаха с невероятна бързина ясни и отчетливи спомени за целия му живот, за дръзките му набези срещу човешката пошлост, лицемерие и жестокост, за тъгите и страданията му, за надеждите и мечтите му, за щастливите и горчиви мигове на любовта му… Другата половина на главата му бе изпълнена с черен мрак и само една мисъл просветна за миг като светкавица, мисъл, която приживе бе измъчвала съзнанието му:
— Защо бе всичко това, наречено живот? Имаше ли някакъв смисъл, след като завърши със смърт? Вечна смърт…
Както винаги досега, не намери отговор. Направи още една крачка и падна по гръб с устремени към звездите мъртви очи.
21.
Преди да вдигне брадвата за втори удар, Петър видя, че чичо Мартин се надига, усети силен удар в гърдите и с ужас помисли, че този човек смърт не го лови. Падна на пода, опита се да повика брат си на помощ, но от гърдите му се изтръгна сподавен стон на страх и безсилие. Лежа така около минута. Когато изстрелът на карабината разтърси стаята, страхът го изправи на колене и възвърна гласа му.
— Този ще ме убие, помоощ!
Втори изстрел не последва, не идваше и Мартин да го убие. Минута, две, и ето че сянката му се появи на прага.
— Помощ! — извика отново Петър, като се довлече до ъгъла и се сви на кълбо.
Съвзе се, когато брат му Павел застана до него и му се скара да мълчи.
— Защо си се развикал? Искаш да ни чуят чак в селото ли? Никой няма да те убие. Онзи лежи умрял на двора.
— Умрял, а? Да не скочи пак отгоре ми с карабината? Да не се преструва на умрял? Или ме лъжеш? — шепнеше обезумял Петър. — Той не умира. Него смърт не го лови. Скочи отгоре ми, не ме видя в тъмното и отиде да ме търси из двора.
— Я ела на себе си! Човекът е умрял. Разбил си му главата, а сега трепериш.
Докато успокояваше брат си, Павел трепереше така, че зъбите му тракаха, гадеше му се и едва се сдържаше да не повърне.
— Ставай да го махаме някъде, че е опасно да лежи насред двора! Рано е още, по пътищата наоколо може да минават хора. Гърмежът на карабината беше силен, чул се е надалече и някой може да дойде насам. Ставай да го пребъркаме, пък сетне ще го заровим нейде далече в гората.
Щом погледна разцепената и окървавена глава на мъртвия, Павел не успя да се сдържи и повърна.
— Стига си се лигавил, че времето минава! — скара му се Петър. — Не гледай главата му, ами търси в джобовете на панталона му! Аз ще претърся полушубката му.
Разсъблякоха трупа дреха след дреха, събуха и обувките му, опипаха го навсякъде и все напразно.
— Ами торбата му? Де ни е акълът, че още не сме погледнали какво има в нея? — каза Петър, като че бе забравил да стори най-важното в живота си.