Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Всеки от хората му бе длъжен да си избере пътека, по която да се измъкне при опасност, да си осигури най-верни ятаци и запасно оръжие. Определиха се пароли и явки, за да се събират при нужда и да действат заедно.
Чичо Мартин се намираше в най-възвишено състояние на духа. Младежката му и неувяхваща мечта да «върти на пръста си» обществото се осъществяваше и дори надминаваше очакванията му. Не само обществото и властта в нашия край «завъртя на пръста» си, но и цялата държава. Изпадаше във възторг, когато виждаше как държавата и правителството не могат да се преборят с петстотин души срещу пет. Както вече знаем, той изпитваше непреодолимо желание да се плези на живота поради причина, която той сам си знаеше. Каква можеше да бъде тя? Ако съдим по характера и делата му, можем да сме сигурни, че безпримерното му дръзновение не е дива, безсмислена авантюра. Той се бе отдал още от юношеските си години на великата игра на Аз и Обществото и това може би ни дава ключа към житейската му философия. Не знаеше, че играе тази игра, защото я играеше несъзнателно. Така я наричам сега аз не без риск за моя сметка, след като проучих родовата ни летопис и узнах много истини и легенди за характера и живота му.
За него знаем още, че обича да философства още от юношеството си. Оттогава се опитваше да си обяснява сам смисъла на всичко, което вижда, чува и чувства. Не бе прочел нито една философска книга и съзнаваше, че е нескромно и дори смешно човек като него, с оскъдни познания за живота и науката, да се отдава на «висши размисли». Някои от приятелите му го наричаха дървен философ и той не им се сърдеше, защото имаше силно чувство за самоирония и сам се мислеше за такъв.
16.
Отношенията му с другите се определиха още от ученическите години поради някои волни, но невинни прояви и постъпки. Несъзнателно или от суета, той се открояваше пред другите ученици и с това нарушаваше общоприетите порядки и вкусове. Обичаше например да носи фуражката си силно накрехната над дясното си ухо, а не като войнишка фуражка, поставена «правилно» на главата. Униформата му все по нещо се различаваше от тая на другите ученици. Или цветът и кройката биваха по-различни, или токата на колана му, или ученическият му номер биваше пришит не на левия ръкав, както повеляваше правилникът, а на десния. На всичко отгоре единствен той в класа, още петнадесетгодишен, имаше тънки мустачки, които му придаваха вид на възрастно момче. Склонността му към личен вкус се тълкуваше не само като кокетство и лекомислие, а и като самоувереност, оскърбителна за другите, които не можеха или не смееха да си ги позволяват. Лепнаха му и друг прякор — ефе, което на тогавашен жаргон означаваше конте. Винаги спретнат, с чиста бяла якичка на куртката, с лъснати обувки, с изгладени дрехи, така че «муха да кацне на ръба на панталона му, ще се разреже на две», с лека и плавна походка, той наистина си беше конте.
Като слушаше грубите изрази на съучениците си гражданчета и четеше циничните им писания по стените на училищните клозети, чичо Мартин поиска да им се противопостави с безупречните си обноски. Беше внимателен и вежлив с всички, усмихнат и услужлив. Така ги задължаваше да се отнасят с него внимателно и с уважение. Те, разбира се, вземаха доброто му поведение за превземка и дори за подигравка с тях.
Израсъл в груба, но почтена селска среда, чичо Мартин с големи усилия успяваше да се представя за добре възпитан син на заможно семейство, но това му доставяше удоволствие. То се знае, присмиваха се на усилията му от прост селяндур да се представя едва ли не за аристократ, а той спокойно им заяви, че родът му е от благородническо потекло. Това вече минаваше границата на всяка скромност и всички избухнаха в запорожки смях. Той не само че не се смути, но ги изгледа със снизходителна усмивка и им разказа една история, която бе прочел в някакво старо списание и преиначил.