Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Само така си обясняваше чичо Мартин мълчанието й в параклиса, който бе построил само за нея и само за нейната изповед в сакралния покой на малката черквица. Тя не намери смелост за откровена изповед и оттогава чичо Мартин реши, че тя никога вече с нищо не може да изкупи неискреността си, тъкмо защото в тоя ден бе решил да промени веднъж завинаги досегашния си живот и да заживее само с нея. Емилия не му се обади цели три месеца, макар че довереният на двамата човек всяка седмица й даваше знак, че е готов да отнесе някаква вест на чичо Мартин или да им уреди среща.
Гордостта на чичо Мартин не му позволяваше да й пише, че му липсва и че страда, като не я вижда. Внушаваше си дори, че я презира, но това не бе истина. Макар да допускаше, че тя вече не е с него, обясняваше си го или по-точно опитваше се да си го обясни, че той е причината да не могат да се срещат както преди, че и да желае, тя не може да свърже живота си с него поради особеното му положение в обществото. Съзнаваше, че така незаслужено я оправдава, и се заричаше да не мисли вече за нея. В същото време търсеше и намираше обяснение за поведението й в онова, което бе прочел в някои книги за жените, като че не лично тя, а самата същност на жените е виновна пред него. «Те са способни да презират един мъж толкова, колкото го обичат, ако той не им принадлежи напълно.» И още: «Жените нямат идеи. Те знаят да бродират, но и бродерията им е измислена от мъжа. Жената сама по себе си е идея, а никоя идея не разбира себе си.» И накрай с чувство на облекчение и злорадство си спомняше това, което бе чел за жените в Библията. Даде му я един селски свещеник и през дългите зимни вечери я прочете докрай. Най-много му допадна книгата на Еклесиаст и най-вече ония места, където се говори за жените: «Обърнах се към сърцето си да узная и издиря мъдростта на разума и да позная нечестието на глупостта, невежеството и безумието — и намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови: добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея… Какво още е търсила душата ми и го е намерила? — Мъж намерих един на хиляда, но жена измежду всичките не намерих…»
18.
След като се навърлуваха и обраха каквото можеха от населението, контрашайките предприеха голяма акция срещу разбойниците, колкото да покажат на правителството, че не са киснали само по кръчмите. Чичо Мартин и хората му знаеха за предстоящата акция няколко дни напред и се прибраха на сигурни места. Както бе уговорено, всеки знаеше кой от другарите му къде се намира, за да могат при нужда да се съберат на определено място.
Чичо Мартин имаше много ятаци, но най-верни му бяха братята Петър и Павел Грашеви. Бяха окаяни селски бедняци, когато една вечер чичо Мартин почука на вратата им. Живееха в схлупена къщурка на края на селото заедно с жените и децата си, защото нямаха какво да разделят, за да заживеят отделно. Чичо Мартин се връщаше отнякъде по тъмно, препъна се и си изкълчи крака. Докуца до най-близката къщица, видя един мъж на двора и го помоли да го приеме за малко, докато се уталожи болката му. Мъжът разбра по облеклото му, че е човек градски, и се смути:
— Не сме много за пред чужди хора, ама няма да ни придиряш.
Настаниха го в едната стаичка, а в другата се сместиха двете семейства. Повикаха и чикакчия от селото, стар турчин, който за секунди намести изкълчената кост, заръча на болния да лежи още ден-два, взе си златната пара и си отиде. Чичо Мартин спа цяла нощ с отворени очи, както бе свикнал при необичайни обстоятелства, и стана рано. Домакините настояха да остане още ден-два, както бе заръчал чикакчията, но той си тръгна. Болката в крака бе попреминала и можеше да ходи, макар и бавно. Домакините го нагостиха с каквото дал Господ на изпроводяк и той даде на братята, на жените и децата им по една златна пара. След това щедро възнаграждение Петър и Павел не можеха да го оставят да си ходи пеш с болен крак. Впрегнаха волската каруца и му казаха, че ще го откарат, докъдето поиска. Чичо Мартин пожела да го откарат до Голямата гора и им даде по още една златна пара. Петър и Павел бяха така трогнати от щедростта му, че очите им се напълниха със сълзи.
— Господ здраве да ти дава, бащице, голямо добро ни стори! С тези пари ще си купим малко земица, че осем гърла храним. Ако някогаш ти падне път насам, отбий се и при нас!
Чичо Мартин ги посъветва да не бързат да купуват земя или добитък, защото хората ще помислят, че са откраднали от някого парите, и никому да не казват кой им ги е дал. За да не ги заподозрат в кражба, най-добре е да се заловят за някаква работа, например за дърварство, да спечелят по някой лев и тогава да купуват каквото си искат. Братята послушаха съвета му. Построиха си малка къщичка в края на гората, купиха си инструменти пак с щедрата помощ на чичо Мартин и започнаха да секат дърва. Работата им потръгна още в началото. Товареха дървета за огрев във волската каруца и през есента ги откарваха в града. На следващата година чичо Мартин им помогна да си купят двайсетина овце и да си построят кошара.