Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
— Контрашайките са по-големи разбойници от ония, които преследват — допълни господин Медникаров. — Не искаха да ги заловят, защото нямаха сметка, а сега вече и не могат.
— Аз ще заловя Мартин и ще го ликвидирам — прошепна Иванчо и се озърна на всички страни. — Трябва да го премахна на всяка цена от пътя си.
— Иначе до живот трябва да му служиш…
— Имам план. Пуснах дума до ятаците му чрез моите хора, че държавата дава голяма награда за главата му. Който го издаде или убие, ще получи десет хиляди, а освен това и златото, което носи със себе си. За толкова пари ятаците му няма да пожалят майка си и баща си, макар че нищо няма да получат. Нито награда, нито злато ще намерят в джобовете му. Този човек няма нищо отгоре си. Или си крие богатството, или го раздава на други.
— И ти ли нямаш нищо отгоре си? — попита господин Медникаров, като намигна ухилен и посочи кожената торба, с която Иванчо не се разделяше през цялата вечер и я държеше плътно до коляното си.
— Е, не съм без хич — върна му Иванчо хитрото намигване. — Та ако ятаците на Мартин не го издадат или убият, ще трябва полицията да го залови, където й посоча. Зная, че крие някои от ятаците си, и го проследих няколко пъти, когато ходеше при тях. Записал съм селата и имената им. Едни от най-верните му ятаци са двама братя дървари. Бая пари им даде и от последни сиромаси се позамогнаха. Два пъти ходих при тях в униформа на полицай, и двата пъти отрекоха, че познават Мартин. Казах им каква награда се дава за главата му. Кълнат му се във вярност, но на този свят никой не е устоял на парите…
Решиха Иванчо да остане у дома на полицейския, докато контрашайките се разпуснат. А след това да замине за София, където никой не го познава. Там ще си купи къща и ще захване някаква работа, най-вероятно търговийка. За отношенията му с Емилия не отвориха дума, но по всичко се разбираше, че те са обмисляни много пъти и решени отнапред. Доказателство за това бе поканата им Иванчо да остане у тях за известно време.
Емилия лежеше в спалнята си и обмисляше решението си да скъса завинаги с Мартин. Това решение бе назрявало от година, но все още не можеше да го изпълни докрай. Много силни чувства и преживявания я свързваха с този странен и загадъчен човек, много дръзновение и волност бе си позволявала в името на любовта си към него. Понякога й се струваше, че не бе живяла през тези няколко години, а летяла над света волна и свободна от предразсъдъците и нравите на обществото. «Но дали пък затова съм искала да съм с него, питаше се тя, дали това не е било най-силното ми чувство, което съм наричала любов? Той ме заплени със своя мъжествен дух като митичен герой, но времето показа, че не може да бъде съпруг, привързан към семейство и деца. Той може да бъде само герой на младежките ми години, когато може би не толкова любовта, колкото необузданото ми дръзновение ме тласкаше с непреодолима сила към него. А може би и суетата да живея, без да се съобразявам с никого и с нищо освен със собствените си желания. Но животът е по-силен от всичко и си иска своето. Щом съм жена, ще трябва да бъда и съпруга, и майка. Ако бях по-разсъдлива, щях да предвидя, че тази стена ще се изпречи пред мен. И по-рано пред мен се изпречваха стени, но те не ме възпираха. Преодолявах ги, без да се замислям дали и къде ще попадна. Ако се опитам да преодолея и тази стена, ще попадна в бездна. Мартин е бездна, от която не се излиза лесно или никога не се излиза. А Иванчо? Още като го видях за пръв път, разбрах, че той не е вехто даскалче, както му се присмиваха нашите, а човек със здрав, трезв ум, смел, търпелив и учтив. Изобщо човек с качества за спокоен и нормален семеен живот. Няма мъж на света, който да се примири с положението, което му създадох. То бе така унизително, че се изумих от търпението му, но и оцених завинаги съгласието му да направим фалшив годеж и да отиде да сътрудничи на любовника ми. Оттогава се питам защо го направих и не можех точно да си отговоря. Струва ми се, че сега вече съм намерила отговора. След като паднах в краката на Мартин в неудържим екстаз, аз паднах завинаги в очите му. Това беше сладостно умопомрачение, за което отпосле си дадох сметка, че е позорно потъпкване на достойнството ми. Не можех да не чакам същата жертва от него. Не я получих и започнах да търся мъжа, който да падне в краката ми. Той е Иванчо. Той няма да иска жертва от мен, както аз я исках от Мартин.»