Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
— Да им го начукам и на двамата!
Ян с неговата загадъчна задача и бръщолевенето му, че ще направи петрола толкова отблъскващ, та никой няма да иска да го използва. Мърсър с неговата покровителствена заповед Аги да напусне Аляска за нейно добро. Това не беше XVIII век и тя не беше превзета, глуповата госпожичка, която трябва да спасяват. И двамата се държаха така, сякаш знаеха кое е най-доброто за нея, а нейните желания и мнение не означаваха нищо. Господи!
Ян буквално я бе изнасилил. Мъжът, който искаше да се ожени за нея, я бе принудил да се любят, без да се съобразява с чувствата й. Бе му послужила като надуваема кукла, играчка за мастурбиране. Аги мислеше, че го обича, но сега за пръв път разбра колко е различен от нея. Себелюбието и вглъбеността му и бяха известни отдавна, но едва сега осъзна колко силно Ян е мотивиран от тях. Дори мисълта за него я караше да се чувства неудобно, сякаш стоножка лазеше по плътта и.
А Мърсър с неговата заредена с тестостерон атака сутринта? Той и придружаващите го агенти размахваха оръжия и крещяха заповеди, сякаш щурмуваха отвлечен от терористи самолет. А заплахата му да арестува всички на своя отговорност? Трябваше да изпълни заканата си. Активистите на борда на «Надежда» бяха готови да отидат в затвора заради убежденията си. Изпълнението му беше още един от начините да я покровителства. Леко пляскане по ръката за природозащитничката с попечителски фонд. «Внимавай, Аги, играеш си с възрастни хора — сякаш чу гласа му тя, — и не искаме да пострадаш.»
«И аз съм голяма — огорчено възрази наум. — Знам какво правя.» До трийсет и втория и рожден ден оставаше един месец, а Мърсър се държеше с нея като с шестгодишно дете. Мнозина мъже в живота и бяха проявали същото отношение — отнасяха се с нея като с безценен предмет, който трябва да бъде опазен на всяка цена. Баща и например криеше проблемите с майка й, докато стана късно, опасявайки се, че разводът или дори раздялата ще наранят Аги. Това беше смешно. А нима самоубийството на майка и не и се отрази?
И какво, по дяволите, искаше да каже Мърсър с думите «И аз бих искал да те мразя, но не мога»?
За свое учудване тя видя в огледалото как изражението и омекна. Напрежението изчезна и намръщеното и лице се усмихна.
Аги знаеше какво означава това.
— Добре, доктор Мърсър, ще получиш, каквото желаеш — заяви на глас тя. — Ще напусна Аляска. И Ян. И най-вече теб. Но не и преди да кажа последната си дума и да сложа край на глупавото си увлечение по теб, което трябваше да приключи много отдавна.
Когато бяха разговаряли за женитба, Ян и подари годежен пръстен, но без диамант. Каза, че не одобрява опустошенията, нанесени от минното дело, и няма да подпомогне индустрията, като повярва в популистката представа, че диамантът е символ на вечна любов. Пръстенът беше направен от имитация на еленов рог и изглеждаше подходящ за хора, посветили се на опазването на природата. Аги го извади от багажа си и го сложи на бюрото на Ян.
— Евтино копеле.
После се изкъпа, облече се, прибра мокрите си коси под бейзболна шапка и сложи няколко неща в раницата си, оставяйки дрехите и другите вещи, които си бе донесла в Аляска. Щеше да си купи каквото и трябва в Сан Диего, където смяташе да отиде на гости на приятелка от колежа. Искаше да зареже всичко — Ян, Мърсър, ПАПС и цялата тази пропиляна година от живота си. Беше си играла с огъня и беше време да се върне към нормално съществуване.
Знаеше името на хотела на Мърсър от сметката в ресторанта, която намери в джоба на якето му. Хрумна и да му се обади, но после реши, че изненадата ще има много по-голям ефект.
Мърсър лежеше на леглото в хотелската стая и гледаше футболен мач между колежанските отбори на Флорида и Джорджия.
На нощното шкафче имаше бира.
Той отпи глътка и погледна часовника си. Надяваше се, че остатъкът от превалящия следобед ще премине спокойно. След акцията на борда на «Надежда» Мърсър не се отделяше от телефона, защото знаеше, че ще иззвъни, макар да не искаше.
Отново изпитваше онова глождещо чувство. Нещо не беше наред. Отсъствието на Ян Верховен от кораба беше най-очевидният знак, но имаше и други необясними неща. Той отново си припомни фактите, дребните наглед подробности, от които черпеше убеденост. Подобно умуване и гадаене беше излишно и дори опасно, но му бе присъщо да продължава да разсъждава върху проблема, колкото и очевидно да изглеждаше решението.