Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Зерчи се заколеба.

— А защо не отец Село?

— Ще ви кажа истината, ваше преподобие: защото този човек ми дава още един повод за грях. Наканвам се да говоря сериозно с него, но щом го погледна и побеснявам. Благослови го, Господи, но не мога.

— Трябва да му простите, ако ви отвращава.

— Прощавам му, но от разстояние. Той ме тласка към грях. Казвам ви, страшно се нервирам, само като го видя.

Зерчи се подсмихва.

— Добре, мисис Грейлис, ще изслушам вашата изповед, но сега имам някои неотложни дела. Да се срещнем в параклиса на Богородицата в дванадесет и половина. В първата кабина. Добре ли е?

— Ах, бъдете благословен, свети отче! — тя закима радостно с глава. Абат Зерчи можеше да се закълне, че главицата на Рейчъл едва забележимо повтаря тези кимвания.

Той прогони тази мисъл и се отправи към гаража. Един постулант изкара автомобила му. Той се покатери в него, набра на таблото кода на мястото, към което се отправяше, и уморено се отпусна в седалката. Роботът подкара внимателно колата към вратите. Като минаваше през тях, абатът видя на банкета девойка. С нея имаше дете. Зерчи натисна копчето, на което пишеше „стоп“ и автомобилът спря. „Очакване“ — съобщи роботът.

Момичето носеше гипсова превръзка — тя обхващаше бедрото й от талията до лявото коляно — и, опирайки се на двойка патерици, дишаше тежко. По някакъв начин беше успяла да излезе от къщата за гости и да мине през вратите, но очевидно нямаше сили да продължи. Детето се държеше за една от патериците и гледаше преминаващите по шосето коли. Зерчи отвори вратата на автомобила и бързо излезе от кабината. Момичето го погледна, но бързо отмести поглед.

— Защо не сте в леглото, дете мое? — тихо попита той. — Не бива да ставате, още повече с това бедро. И накъде сте тръгнали?

Тя помръдна леко и лицето и се изкриви от болка.

— В града — отговори. — Трябва да отида. Това е много важно.

— Но не чак толкова, че никой да не може да го направи вместо вас. Ще помоля брат…

— Не, свети отче, не! Никой, освен мен, не може да го направи. Трябва да отида в града.

Тя лъжеше. Беше уверен, че лъже.

— Добре — каза той. — Ще ви откарам в града. Така или иначе отивам там.

— Не! Ще отида сама! Аз… — Тя направи крачка и се задъха. Успя да я хване, преди да падне.

— Дори свети Христофор да крепи вашите патерици, няма да стигнете града, дете мое. Хайде, ще ви отведа обратно в постелята.

— Трябва да отида в града! — със злост в гласа извика момичето.

Изплашеното дете започна да плаче монотонно. Тя се опита да го успокои, но после унинието я обзе.

— Добре, отче. Ще ме откарате ли в града?