Избраниците

Боби извърна глава. Пропълзя до следващата клетка. Друго момченце, малко по-голямо, но също мъртво. На тази снимка то се усмихваше, но малко неуверено. Сякаш някой го бе спрял на улицата на връщане от училище и го беше помолил да го снима.

Чу се тихо шумолене и сърцето на Боби замря. Той застина, даде си сметка, че звукът идва от другата страна на коридора, на няколко метра от него.

В тази клетка лежеше момиченце, на около осем години. Нейната снимка също бе залепена на решетката. Името, изписано под нея, бе Джини Уилкинс. Тя още не беше съвсем мъртва, бе простреляна в едното око. Другото беше затворено, но тялото й леко потрепваше. Някоя част от нервната система все още функционираше. Не за дълго.

Имаше още клетки, поне още две. Боби си даде сметка, че сградата не е отворена случайно. Че „Палатите“ са били достъпни само за избрани, че са имали безотказна охранителна система. Не можеше да свали поглед от момичето, затворено в тази клетка, готово да бъде доставено на онзи, който го е поръчал.

Чувстваше се глупав, нищожен, безсилен. Чувстваше се заблуден и наивен. Беше си мислил, че познава всички тъмни страсти на света, че се е сблъсквал с всички проявления на злото. Приятелството му с Уорд го облекчаваше в трудни моменти. Уорд, макар и добър боен другар, водеше по-спокоен начин на живот. Уорд го уважаваше като човек на действието и така помагаше на Боби с мисълта, че вече остарява и не се справя толкова добре с предизвикателствата на професията си. Сега, втренчен в това все още потрепващо парче човешко месо, Боби си даде сметка, че не е видял дори върха на айсберга — че войните и убийствата, за които научаваме по новините, са като репортажи от спортни състезания, смърт за развлечение на публиката, прах в очите; че даже терористите, които бе разпитвал, са просто аматьори в областта на злото. Те поне искаха хората да разберат за делата им. Не ги извършваха само за себе си. Боби осъзнаваше, че тук е различно. Че ако ние наистина сме един и същи вид, нямаме никакъв шанс стореното от нас през деня да заличи онова, на което сме способни нощем. Някои проявления на човешкото поведение могат да се сметнат за нормални. Това тук обаче със сигурност не беше. То би означавало, че жестокостта ни няма граници. Това, че сме способни да създаваме красота, не означава, че можем да пренебрегнем чудовищното в нас. Едни и същи ръце правят и двете. Разумът не ни пречи да извършваме зверства, той просто ни прави по-способни в тях. Всеки от нас носи своята тъмна половина.