Избраниците
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
Стояха на първия кръстопът на алеята. Приличаше на главната улица на градче, където никой няма кола. Тревата от двете страни бе грижливо окосена. Всяка къща беше оградена от спретнат двор и изолирана от останалите постройки. Комплексът изглеждаше твърде малък, за да има място за цяло голф игрище. Вероятно дори агентът, продаващ къщите, Чип, не беше влизал вътре. От двете страни на кръстовището имаше по една къща, по-нататък се виждаха силуетите на други.
— Ти поемаш лявата.
— Не ме ли чу какво ти приказвам? Няма да се разделяме.
— Уорд, виж колко къщи има. Нина бере душа.
— Като ни убият, няма да й помогнем. Ако искаш да претърсим целия комплекс, ще вървим заедно. Коя да е първа?
Занд тръгна бързо към къщата отдясно. Сградата изглеждаше, сякаш бе пренесена тук от онова предградие на Чикаго.
— Оук Парк, където Райт строил къщите от средния период на творчеството си. Беше красива и Уорд изпита ярка омраза към хората, живеещи в нея, сякаш я бяха осквернили. Райт бе боготворил обществото, не беше привърженик на усамотението.
Занд не беше толкова запознат с архитектурата.
— Къде е шибаната врата? — измърмори.
Уорд го поведе към един ъгъл на долното ниво, по криволичеща под балкона пътека. Няколко стъпала водеха към голяма дървена врата. Тя бе леко открехната.
Двамата мъже се спогледаха.
— Това ли е главният вход?
Уорд кимна. Пое си дъх и ритна вратата. Нищо не се случи.
Той кимна на Занд и полицаят влезе пръв. Ченгето сигурно имаше повече опит в тези неща, или поне така се надяваше Уорд.
През един стъклен капак на тавана в късия коридор проникваше хладна зеленикава светлина. В дъното преграда от матово стъкло водеше в съседната стая.
Те внимателно се вмъкнаха в дългото, ниско помещение. Високо на стената имаше няколко прозореца също от матово стъкло. Камината бе отляво. Имаше етажерки, кът за сядане. Етажерките бяха празни. Имаше мебели, но не и килим.
Уорд и Занд прекосиха тихо стаята. Цареше пълна тишина. Уорд вдигна ръка, посочи. Занд погледна натам — видя вход към друга стая, частично скрит зад дървен параван. Полицаят кимна и се отдръпна зад Уорд. Приближиха се едновременно; Занд от време на време хвърляше поглед назад.
Другото помещение беше кухня. По-тъмна, без прозорци. На две нива, с кът за хранене в дъното. Уорд слезе. Точно на средата на масата имаше една-единствена чаша. Вътре нямаше нищо, дръжката й бе счупена. Той отвори шкафа, сетне чекмеджето. Бяха празни.
— Тази къща е пуста — прошепна.
Занд кимна:
— Може би. Но въпреки това ще я претърсим.
Уорд завъртя очи. После провериха останалите стаи.
— Там има някой — каза Нина.
Боби стоеше приклекнал до голямото кожено кресло, в което се бе отпуснала тя.
Фоайето тънеше в мрак. Той се колебаеше за лампите — бяха оставени да светят и като ги загасят, щяха да издадат присъствието си. Но ако в комплекса все още имаше някой, той със сигурност бе чул стрелбата. Затова Боби отиде зад гишето на рецепцията и ги изгаси. Така имаше усещане за по-голяма безопасност. Мястото им бе частично скрито от прозорците, но въпреки това той се чувстваше като лесна мишена, фоайето бе голямо, тъмно и на пода му лежаха трима мъртъвци.
— И аз чух нещо преди малко — призна той. — Надявах се нашите вече да се връщат.
Нина поклати глава:
— Джон няма да се откаже, докато не провери всички къщи. Ще им отнеме известно време, дори да са празни. Особено ако са празни. А звукът идваше отпред, не от комплекса.
Той кимна:
— Уорд ще ме убие, ако разбере, че съм те оставил сама, но трябва да проверя.
— Няма да му кажа. Но не се бави.
Боби провери пистолета си, сетне се промъкна до стената. Приведе се ниско. Когато стигна главната врата, надникна внимателно през нея. Тяхната кола все още бе единствената на паркинга. Нямаше признаци за чуждо присъствие и той реши просто да е нащрек.
Сетне обаче отново чу нещо. Звукът не беше силен, но определено не изглеждаше причинен от вятъра. Приличаше на леко пукане и идваше от другия край на паркинга, от втората постройка.
— Какво има? — попита Нина.
Сега, когато Боби не я гледаше, тя като че усещаше по-силно болката.
Виеше й се свят, гласът й бе прегракнал.
— Не знам — отвърна той; обърна се и се увери, че Нина е добре скрита в огромното кресло. — Продължавай да притискаш раната.