Избраниците

Той отново насочи вниманието си към Занд:

— Хареса ли „пощенската пратка“ навън? Нали ти обещах, че рано или късно ще ти я върна.

Той изрита полицая в лицето.

Главата на Занд се изметна толкова силно, та за миг Уорд си помисли, че вратът му се е счупил. Опита да натисне спусъка, но пръстите не го слушаха.

Занд изправи глава, присви очи от болка.

— Не ме интересува как наричаш себе си — рече хладно. — Никога не си ми бил интересен. Застреляй този негодник, Уорд.

Уорд отвори уста. Ръцете му не трепереха, но сякаш бяха от камък. Невъзможно бе да помръдне.

Праведника се ухили:

— Имаме много неща да обсъдим с теб. Знам обаче, че в момента не си на себе си, а между другото, трябва вече да тръгваме. В знак на добра воля ще пожаля живота на един от тези двамата. Ти ще избереш кой и ще убиеш лично другия. Много си изостанал с убийствата, момко, ще се наложи да наваксаш.

— федералните всеки момент ще дойдат — каза Уорд; гласът му звучеше неубедително дори за него самия.

— Не ми се вярва. Ако идваха, щяха да са вече тук.

— Защо го направи? Защо уби родителите ми?

— Те не ти бяха никакви родители, глупако. Те убиха баща ни и съсипаха живота ни. Ние трябваше да растем заедно, от самото начало. Помисли само какво можехме да постигнем досега. „Избраниците“ имат пари, братко; при нас обаче това е заложено в кръвта ни.

В ъгъла Сара седеше със затворени очи и притискаше ушите си с ръце.

Въпреки това чуваше гласа на мъжа. Омразния му, противен глас; гласа, който бе слушала толкова дълго, който й беше повтарял толкова много неща, та накрая си бе помислила, че именно той ще я умори, не гладът, че рано или късно той ще каже нещо, което ще накара главата й да се пръсне.

— Моят съвет е да убиеш Джон, Той вече няма за какво да живее. Така ще задържиш момичето. Тя е доста износена вече, но, хей… можем да се позабавляваме още с нея.

— Застреляй го, Уорд — изсъска Занд. — Просто го застреляй.

— Започваш да ме нервираш, Джон — изръмжа Праведника и отново го изрита. — Ти също, Уорд. Време е за отлитане. Аз свърших работата си в тази планина. Чакат ме на друго място.

Сара бе объркана. Мъжът, за когото си мислеше, че е баща й, се оказа непознат и сега лежеше на пода. Другият… тя не знаеше какъв е. Огледалният човек.

Пазибоже говореше на огледалния човек, който стоеше съвършено неподвижно.

— Хайде, човече, да свършваме. Пречукай този нещастник. Знам, че го искаш.

Пазибоже държеше пистолета си насочен към главата на мъжа на пода. Щеше да го убие и да отлети. Сам го бе казал. А ако мъжът на земята не беше баща й, значи баща й си бе вкъщи с майка й и сестра й. Домът им обаче имаше покрив. А щом имаше покрив, Пазибоже можеше да прелети през него и тогава не се знаеше какво щеше да им направи.