Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— В северозападната част на кампуса, между онова езеро със странна форма и оградата — казах им.
След тези думи се затичах към вратата. Хукнах с все сили към онази част на кампуса, където държаха Лиса. Не можах да видя през очите й всички хора, които се бяха събрали там, но разпознах няколко. Джеси и Ралф бяха там. Брандън. Брет. Онзи тип Дроздов. Още някои други. Камъните я удряха, нараняваха лицето й. Тя не викаше, нито плачеше, но продължаваше да призовава събралите се да спрат, докато други две момчета я държаха помежду си.
Междувременно Джеси не спираше да й повтаря, че тя трябва да ги накара да спрат. Слушах го само наполовина през нейното съзнание. Причините за ставащото нямаха значение, а и аз вече се бях досетила какви са. Щяха да я измъчват, докато не се съгласи да се присъедини към групата им. Сигурно по този начин бяха насилили Брандън и останалите.
Внезапно започнах да се задушавам и се препънах, неспособна да дишам, когато вода заля лицето ми. Борейки се със задуха, излязох от съзнанието на Лиса. Това се случваше на нея, не на мен. Сега някой я измъчваше с вода, като по този начин я лишаваше от въздух. Който и да беше, обгърна лицето й с вода, после я отдръпна и така отново. Тя пое с усилие глътка въздух и изплю вода, като не спираше да ги моли да спрат.
Джеси продължаваше да я наблюдава с присвити очи.
— Не ги моли. Накарай ги.
Опитах се да тичам по-бързо. Намираха се в една от отдалечените части, край границите на кампуса. Имаше доста път дотам, а с всяка агонизираща крачка, усещах все по-силно болката на Лиса и гневът в мен нарастваше. Отнемаха й въздуха, оставяйки я задъхана и задушаваща се, после го запращаха обратно към нея, а въздушната струя шибаше болезнено лицето й. Беше истинско мъчение и това възкреси спомените за отвличането й, ужасът и болката, които тя се опитваше да забрави. Този, който владееше елемента въздух, спря, но беше твърде късно. Нещо в нея се бе прекършило.
Когато Ралф пристъпи напред, за да използва огъня, бях толкова близо, че видях как пламъкът лумна в ръката му. Но той не ме видя.
Никой от тях не обръщаше внимание на околната обстановка, а заниманията им бяха прекалено шумни, за да ме чуят. Нахвърлих се върху Ралф, преди пламъкът да напусне ръката му, съборих го на земята и го ударих в лицето със сръчността на трениран боец. Неколцина от останалите — включително и Джеси — се втурнаха да му помогнат и да се опитат да ме откъснат от него. Или поне се опитаха, докато не видяха, че съм аз.
Тези, които видяха лицето ми, мигновено се отдръпнаха. Онези, които не успяха, разбраха с кого си имат работа по трудния начин — след като насочих юмруците си към тях. По-рано през деня бях надвила трима опитни пазители. Група хилави морои едва ли щяха да ме затруднят особено. Макар че беше истинска ирония — и знак за това колко не желаеха някои морои да вдигнат ръка в своя защита, — че докато тази група използваше толкова ревностно магията, за да измъчва Лиса, на никой от тях не му хрумна да я използва срещу мен.
Повечето се разпръснаха още преди да ги докосна с пръст, но нямах намерение да ги преследвам. Просто исках да ги махна от Лиса. Естествено, наградих Ралф с няколко допълнителни юмрука, въпреки че вече лежеше проснат на земята, защото го държах отговорен за цялата бъркотия. Най-после го оставих да лежи и пъшка, изправих се и се огледах за Джеси. Бързо го открих. Беше останал само той.
Хукнах към него, но рязко спрях. Бях объркана. Той просто стоеше там и се взираше в пространството със зяпнала уста. Погледнах го, отместих поглед към мястото, в което се бе вторачил, после отново погледнах към него.
— Паяци — промълви Лиса. Гласът й ме накара да подскоча. Тя стоеше до мен с мокра коса, наранена и насинена, но иначе беше добре. На лунната светлина с бледите си черти приличаше на призрак също като Мейсън. Докато говореше, очите й не се откъсваха от Джеси. — Той си мисли, че вижда паяци. Че лазят по него. Какво мислиш? Дали да продължа със змии?
Погледнах отново към Джеси. От изражението на лицето му ме побиха тръпки. Все едно беше заключен в собствения си кошмар. Ала още по-плашещо бе това, което усещах през нашата връзка. Обикновено когато Лиса използваше магията, усещах топлина, златно сияние, неземна радост. Този път беше различно. Беше черно, лепкаво и гъсто.