Обратими грешки

Докато се надигаше след него, тя усети, че адамовата й ябълка мъчително се движи нагоре-надолу. Беше се случило нещо изключително важно. Първоначалното й впечатление бе, че е смаяна от силата на избухването му. Но след секунда осъзна, че голямата новина за нея е, че след десет години раните на Лари са още отворени. Досега си бе мислила, че той е единственият човек, който е абсолютно естествен — достатъчно голям егоист, за да не получава никакви рани. В една или друга степен бе мислила, че и тя е такава.

Един от приятелите й казваше, че още в прогимназията човек научава всичко, което има да се знае за начините, по които любовта пламва и умира. Необятният спектър между тези две крайни състояния — спектърът на по-трайните връзки — се овладяваше едва през зрелостта. Но ядрената експлозия на началото на любовта бе същата като в нейния край, независимо от възрастта. Така че сигурно още в момичешката тоалетна приятелките й щяха да дадат вярната диагноза на избухването на Лари: той все още не беше безразличен към нея. Само че този извод означаваше, че тя не е в безопасност.

Беше забравил сакото си метнато върху стола. Тя го последна, помисли малко, после го взе и мина през бара — предполагаше, че е избягал там. Нямаше го. Качи се на техния етаж и почука на вратата на стаята му.

— Лари, отвори. Донесох ти сакото. — Той вече бе успял да си разкопчае ризата и държеше миниатюрна бутилчица от минибара. Беше пълна до половината. Взе сакото от ръцете й и го хвърли на леглото си, без да събере смелост да я погледне. — Лари, искам да се сдобрим. Чака ни още маса работа по този случай.

— Ти не си сърдита. Аз съм сърдитият. — Той погледна бутилчицата в ръката си, зави капачката и я хвърли от няколко метра в кошчето за боклук, което се разлюля от удара. — Само че в момента съм по-скоро смутен, отколкото ядосан.

— Може би трябва да поговорим.

— За какво?

— Не ме карай да стоя така, Лари. — И двете й ръце бяха заети: издутото с документация куфарче в едната и малката пътна чанта в другата. Той прецени ситуацията, покани я да влезе и тръгна напред. От алкохола плешивото петно на темето му бе порозовяло.

— Мюриъл, просто не знам какво ми стана.

— Майната му, Лари.

— Не, не искам да кажа, че не съм си го помислял. Като казах, че съм смутен, притеснява ме финалът. Онова, което казах за себе си. Изобщо не мисля, че животът ми е за оплакване. Напротив, добър е. Повече от добър. Просто аз съм като повечето хора, нали разбираш. Само че опре ли до любовта, никой не получава, което очаква от нея.

Думите му — по-скоро точността в тях — я поразиха, защото с едно изречение той бе изразил най-дълбокото й убеждение, нещо, което рядко бе събирала куража да признае пред себе си. Отново се сети за мината, която бе изстрелял към нея в самолета: мисълта, че и в двата си брака преследва една и съща невъзможна мечта. Тази идея я бе преследвала през целия ден като лошо ястие, чийто неприятен вкус не можеш да прогониш от устата си. Щеше да я обмисли по-подробно в неделя. Защото по време на онези скъпоценни мигове в църквата тя се молеше именно за любовта, независимо дали наистина вярваше в Бог, или не. Сега се замисли за пътя към любовта и странния начин, по който този път извежда човек към нещастие и горчивина, при това — каква ирония — най-често именно тогава, когато си въобрази, че я е намерил. Всичко останало в живота — професионални постижения, изкуство или идеи — беше само кожа и пера по тялото на вечно гладния звяр на любовта.