Обратими грешки

— Сигурно е било истинска катастрофа.

— Да. Особено за родителите ни. Искам да кажа, че веднага след като чуха думата „шизофреник“, те разбраха, че надежда няма. И бяха прави. Майка ми ни напусна две години по-късно. Бях на девет, когато Сюзан се разболя, и не знаех какво да мисля. Истината, грозната истина, е, че си спомням, че бях щастлив.

— Щастлив? — Джилиан помисли, че не е чула правилно.

— Тя беше толкова умна… Беше толкова красива! Беше атракцията, където и да се появеше. Великата Сюзан. Винаги бях мислил за нея по този начин. И изведнъж я видях пометена от съдбата. И сега се сгърчвам, като се сетя. Не заради детинщината. А защото изобщо не бях прав. Най-тъпото, най-смешното и едновременно с това най-тъжното е, че продължавам да я обожавам. Може би просто се чувствам задължен да го правя, така че някой друг да може да разбере величината на трагедията. Великата Сюзан… — повтори Артър.

— Да — обади се Джилиан. Артър спря пред входа на Дъфи и тя погледна ниското бунгало. Но не искаше да слага точка на разговора. — Аз имах такъв брат — сподели тя. — Брат, когото боготворях.

— Така ли?

— Да… Карл, Моят любимец. Карл беше четири години по-голям от мен. О… — въздъхна тя, поддавайки се на спомена, — той беше страхотен. И неудържим. Обожавах го.

— Къде е сега.

— Умря при катастрофа с мотоциклет. На деветнайсет. — Тя преглътна. — Беше първият ми мъж… — След няколко секунди гробна тишина намери сили да се обърне към Артър. Той я гледаше, без да мига, но погледът му беше тежък и замислен. Личеше му, че полага усилия да разбере какво означава това за нея. Както и преди, беше дошъл моментът за нея да види какво представлява порасналият Артър Рейвън. Установи, че е запалила цигара, без дори да се замисли, че обезчестява идеалната чистота в колата му. — Шокирах те, нали? — заключи тя накрая.

— Естествено — отговори той след кратко мълчание.

— Да… — Тя затвори чантичката си, посегна да изхвърли цигарата навън, после размисли и дръпна още веднъж. Последното всмукване, най-сладкото. — Разбира се, че е шокиращо. Аз самата така и не успях да схвана какво съм направила, така че, честно казано, вече не мисля за това. Но тогава жадувах това да се случи. Объркването дойде след години. Но тогава… тогава ми беше много приятно.

За едно четиринайсетгодишно момиче наистина беше зашеметяващо, но без зловещи последствия. Като съдия тя често бе осъждала мъже — бащи, истински и доведени — за сексуално насилие над децата им и смяташе това престъпление за непростимо. Но собственото й изживяване се намираше в категория извън нормите на закона. Беше изгаряла от желание и го бе прелъстила. И обичаше Карл толкова много, че и през ум не й минаваше да го обремени с обвинение дори в мислите си. Двамата наистина се обичаха най-много от всички деца в семейството. Още от ранна възраст бяха започнали да се споглеждат многозначително. Той не пропускаше да я защити при караниците с родителите им. Една нощ се бе прибрал у дома пиян. Беше я прегърнал, тя се бе сгушила в него. После природата бе взела нещата в ръцете си. На следващата сутрин й каза: „Аз съм по-голям изрод, отколкото съм си представял“. „Няма нищо, на мен ми хареса“, успокои го тя. Направиха го още два пъти. Тя го чакаше да се прибере и сама отиваше при него. Сама. След това той започна да заключва стаята си и сърдито я отпъждаше, когато събираше смелост да го попита защо. „Понякога разбирам какво сме направили и ми се иска да си отпоря ушите, за да не го чувам. Това е лудост, Джил, истинска лудост“. Вместо да го привлече, беше успяла да го отблъсне. И това именно бе най-ужасното. През месеците преди смъртта му почти не си бяха говорили.