Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Ето така ще стане.
Сега се чувстваше по-спокоен. Всичко беше обмислил. Какво предстои и днес, и занапред. Всичко ще е наред.
Изпълнен с приятни мисли, той отиде в спалнята, полегна за пет минутки и заспа.
— Виждаме ги по улици и площади и стоим пред тях в недоумение, питаме се: какво можем да направим?
Томи не се беше отегчавал така никога през живота си. Беше минал само половин час, а вече чувстваше, че дори да седи и да зяпа тъпо стената би било по-интересно от това, което ставаше тук.
„Мир вам“, „алилуя“ и „да се възрадваме“, а защо всички имат такъв вид, сякаш гледат квалификациите България-Румъния? Защото не означава нищо за тях — това, дето го четат, дето го пеят. За свещеника сигурно също е без никакво значение. Той си върши работата, за да взема заплата.
Сега поне бе започнал проповедта.
Ако пасторът спомене точно онова място от Библията, което Томи бе прочел, тогава ще го направи. Иначе не.
От отчето зависи.
Томи попипа джоба си. Всичко си беше на мястото, а купелът — само на три метра от последния ред, където беше седнал. Майка му беше на първия, за да се кокори към Стафан, когато запее безсмислените си псалми, захванал хлабаво ръце пред полицейския си чатал.
Томи стисна зъби. Надяваше се пасторът да го каже.
— В очите им виждаме безпомощност, безпомощността на онзи, който се е заблудил и не намира пътя за дома. Видя ли такъв младеж, винаги ми идва на ум извеждането на евреите от Египет.
Томи се вцепени. Но пасторът може би нямаше да стигне точно до онова място. Сигурно ще се впусне да разказва за Червено море. Той все пак извади нещата от джоба си: запалка и малък брикет. Ръцете му трепереха.
— И точно така трябва да гледаме на тези младежи, които понякога толкова ни озадачават. Те блуждаят в пустиня от въпроси без отговори и неясни перспективи за бъдещето. Ала има голяма разлика между народа Израилев и днешната младеж…
Хайде, кажи го сега…
— Народът Израилев е имал кой да го води. Нали помните реченото в Светото писание? „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене, и ноще.“ Ето този облачен стълб, този огнен стълб липсва днес на младите и…
Свещеникът надникна в записките си.
Томи вече бе запалил брикета, държеше го между палеца и показалеца си. Върхът му гореше с чист синкав пламък между пръстите му. Когато свещеникът сведе поглед към листите си, той се възползва от мига.
Наведен се измъкна зад пейката, протегна ръка и хвърли брикета в купела, после бързо се върна на пейката. Никой нищо не забеляза.
Свещеникът вдигна поглед.
— … И наш дълг като възрастни е да бъдем този облачен стълб, тази пътеводна звезда за младежите. Кой, ако не ние? А необходимата сила ще добием от деянията Господни…
От купела се надигна бял дим. Томи вече усещаше познатата мека миризма.
Беше го правил стотици пъти: запалваше смес от калиев нитрат и захар. Рядко обаче в такива количества наведнъж и никога досега в затворено помещение. С напрежение очакваше да види ефекта, когато няма вятър, който да отвее пушека. Сплете пръсти, притиснал длани една към друга.
Брат Арделиус, временно назначен пастор на енория Велингбю, първи забеляза пушека. Възприе го точно както го видя: дим от купела. Цял живот бе чакал Господен знак и щом видя да се издига дим, си помисли:
О, Боже! Най-сетне!
Но тази мисъл веднага се изпари. Усещането за чудо го напусна на мига, което беше доказателство, че не е чудо, нито знак. Чисто и просто дим от купела. Но защо?
Клисарят, с когото не се имаха особено, сигурно се беше пошегувал. И водата в купела… е завряла…
Но насред проповедта си той не можеше да отдели нито миг за по-нататъшни размишления по въпроса. Затова брат Арделиус постъпи, както повечето биха постъпили в подобен случай: продължаваш, сякаш нищо не се е случило, и се надяваш, че проблемите ще се решат от само себе си, ако не им обръщаш внимание. Той прочисти гърлото си и се помъчи да си спомни последните си думи.