Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— И на живота на Роар — напомних.
— Да, Роар — каза унесено тя, сякаш произнасяше името на далечен роднина, на човек, когото беше познавала някога, преди много, много време.
Останахме, обгърнати в мълчание.
След известно време Хамре протегна ръката си напред и изключи касетофона. В стаята настъпи тишина.
Тогава стана Смит, надигна се тежко.
— Прекрасна работа за защитата, Веум — каза саркастично той, тъмен като облак.
Хамре и аз станахме едновременно. Казах му:
— Мога ли да остана насаме с нея — за няколко минути?
Той ме погледна с неподвижно лице.
— Повече от това не би могъл да навредиш — каза.
След това кимна и напусна стаята заедно със Смит.
Жената до вратата остана да седи, но тя не ме засягаше. Считах я за част от инвентара.
Направих две крачки напред към Венке Андресен, опрях се тежко с ръце на масата и се наведох напред към нея. Тя обърна лицето си нагоре към мен, погледна ме, със същите очи и същата уста. Но аз никога вече нямаше да я целуна. Вече го знаех. Аз никога повече нямаше да я целуна.
Казах:
— Съжалявам, Венке. Но бях принуден да го кажа. Просто така стана. Вярвах ти през цялото време. Бях сигурен, че си била невинна, че не ти си го извършила. Но когато най-накрая ми стана ясно, че си ме излъгала и аз разбрах всичко — тогава трябваше да го кажа. Надявам се, че не се сърдиш.
Тя кимна мълчаливо.
— Аз, аз бях наистина радостен, че те срещнах. Тебе и Роар. Тези няколко вечери там, при теб… аз не съм… отдавна не съм се чувствал така стоплен и отпуснат, както след тези няколко часа, когато си приказвахме. При други обстоятелства — кой знае? Може би ние… щяхме да се намерим един друг. Може би щяхме да бъдем заедно — като успокоение.
Тя мълчаливо ме погледна.
— Но сега е вече много късно, Венке, много късно.
— Съжалявам, Варг… Не съм искала това.
Погледнах надолу към нея, опитах се да запомня лицето й за последен път. Очите, устните, гладката кожа, болезнения израз на лицето и…
И си помислих за Роар. Помислих си за бащата, който тя беше отнела от него, и за майката, която беше на път да му отнеме след известно време.
Какво щеше да стане с него? Какво щеше да стане с нея, с мен самия? Къде ли щяхме да бъдем всички ние след пет години? След десет? Страшно много въпроси, а имахме само един живот, през който да им бъде даден отговор. Просто само един живот, отлитащ така бързо. В един миг е в ръцете ти. В следващия миг някой ти го отнема със сила и ти, паднал на тротоара, зяпаш подире му.
Изправих се до ръба на масата. Чух собствения си глас, който изрече:
— Имаме уговорка, запиши си, в шест часа следобед, след хиляда години, считано от днес.
Тя ме погледна объркана:
— Какво имаш предвид?
Вдигнах рамена:
— Просто си спомних нещо, което бях чел някъде.
После се обърнах и бързо излязох от стаята, без да затварям вратата след себе си и без да се обръщам назад.