Сенките

...да се успокоят.

Единственият начин да изчезнат от там бе, като се дематериализират - сирените на човешката полиция се усилваха, много скоро в другия край на уличката се появи светлина от фарове, от която наоколо плъзнаха сенки.

- Върви - нареди Кор, знаейки, че войникът му е в много по-добро състояние от него.

- За нищо на света.

- Да останеш с мен, може да ти струва живота.

- В такъв случай ще загинем заедно.

Докато Кор дишаше дълбоко, опитвайки се да успокои пулса си и да свали кръвното си, миризма на нагорещен метал и барут погъделичка носа му заедно с дизеловите изпарения на автомобила и гадната воня на потта и изпепеляването на лесърите.

Болката в краката му беше неописуема, дотолкова, че трябваше да седне... или да припадне.

По дяволите.

Полицейските коли се приближиха с бясна скорост, една... две... три прелетяха покрай тях и отминаха. Щяха обаче да дойдат още. И следващата вълна щеше да бъде бавна, защото щяха да дойдат да разгледат мястото на инцидента, а не да преследват.

- Колко лошо си ранен? - попита Балтазар.

Кор искаше да излъже.

- Проблемът ми са краката. Единият е прострелян, а другият най-вероятно е счупен.

- Кога се храни за последен път? От жена, имам предвид.

Преди много месеци. Когато за първи път срещна Лейла.

Нейната изключително чиста кръв го бе поддържала рекордно дълго, а когато силата най-сетне бе започнала да отслабва, беше пил от елени, които ловуваше в гората, без да каже на войниците си, че е стигнал дотам.

Ала Бали знаеше. Те всички със сигурност се бяха досетили.

- От толкова отдавна, а? - измърмори войникът сега.

Кор се огледа наоколо, твърдо решен да прекрати разговора до тук. Насреща си видя противопожарна стълба, само че не беше достатъчно силен, за да се изкатери по нея бързо, а и нямаше да може да се дематериализира.

- Върви - каза той на Балтазар.

- Можеш да го направиш.

- Нямам сили да стигна до...

Балтазар посочи нагоре.

- Там. На покрива. Само до там трябва да се добереш.

Лаещи кучета. Поне две. В началото на уличката. А, да - човеците бяха довели носове, достойни за издирване. За разлика от жалките носове върху техните мутри.

- Трябва да го направиш - настояваше Балтазар. - Само до там.

Кор проследи пътя по противопожарната стълба, покрай редица прозорци, петнайсет етажа нагоре. Вероятно би могло да бъде и по-зле.

- Сега.

Затвори очи, давайки си сметка, че няма да се получи.

- Искам да тръгнеш. Това е заповед.

-Няма да...

Кор вдигна натежала ръка и зашлеви войника през лицето, а после каза с уморен глас:

- Останалите се нуждаят от организация и грижи. Това си ти. Върви... и вземи оръжията със себе си. Те са ценни. Върви! Някой трябва да ги води!

Балтазар не спря да ругае, докато се изпаряваше... а кучетата идваха все по-близо и по-близо. С прясната миризма на кръвта, която продължаваше да блика от раната му, щяха да го открият за броени секунди.