Бьорнстад

– Умрял е във войната, когато съм бил бебе – отговаря Амат и примигва бързо.

Мъжът забелязва това, въпреки че не се е обърнал към момчето.

– И моята майка ни гледаше сама. Мен и трима братя. Най-тежката работа на Земята, а? Майка ти има малко проблеми с гърба, нали?

Амат опитва да го прикрие, но мъжът вижда как веждите му потръпват. Затова продължава отзивчиво:

– Знам един добър физиотерапевт. Ще се погрижа да дойде тук.

– Би било много мило – смотолевя момчето, като избягва да гледа мъжа в очите.

Бащата на Кевин разперва леко ръце.

– Всъщност съм изненадан, че все още никой ДРУГ не ѝ е помогнал. Някой от клуба би трябвало да я попита как се чувства, не мислиш ли? Майката ти откога работи там?

– Откакто се преместихме тук – признава Амат.

– В този град трябва да се грижим едни за други, не мислиш ли, Амат? В нашия град и в нашия клуб хората си помагат – казва мъжът и му подава визитна картичка.

– Това номерът на физиотерапевта ли е? – пита Амат.

– Не. Това са контактите на мениджъра на отдел „Човешки ресурси“ на една фирма в Хед. Помоли майка си да му се обади и той ще ѝ уреди интервю. Офис работа, никакво чистене. Малко администрация, архивиране, такива работи. Тя знае езика добре, нали?

Амат кима малко по-рязко, по-въодушевено, отколкото му се иска.

– Да! Да... да... естествено!

– Добре тогава. Просто трябва да се обади на този номер – казва бащата на Кевин.

После мълчи дълго. Сякаш само за това е дошъл.

Какво е една група? Нищо, ако питаш Групата. Те не съществуват. Мъжете, насядали по масите в „Кожуха“, нямат нищо общо помежду си, освен това, че са мъже. Най-възрастните са на повече от четиресет, най-младите дори не са пълнолетни. Някои имат мечки, татуирани на шиите, някои – на ръцете, а много от тях изобщо нямат татуировки. Някои имат добра работа, други – лоша работа, много от тях изобщо нямат работа. Една част имат семейства, деца, дългове за погасяване, и ходят на екскурзии, а друга част живеят сами и никога не са напускали Бьорнстад.

Тъкмо това е проблемът, когато полицията опита да ги идентифицира като „Групата“: те имат нещо общо само когато ги видиш заедно. Веднага щом се отделят на повече от метър едни от други, те са просто индивиди.

А какво е един клуб? Ако питаш тях, клубът е техен. Не на копелетата, които ходят на мачове с костюми. Спонсори, ръководство, президент и спортен директор – всички те са заменяеми. Могат да изчезнат само за един сезон, но клубът остава, както и Групата. Тя не съществува, но винаги я има.

Невинаги се държат заплашително. Рядко са агресивни, когато няма мач и привърженици на други отбори наблизо. Но не забравят от време на време да напомнят на костюмарите на кого принадлежи клубът. И какво ще се случи, ако изложат на риск оцеляването му.

Рамона стои зад бара. Около масите ѝ са насядали мъже с черни якета. Те са най-грижовните момчета, които познава, купуват ѝ храна и сменят крушките в апартамента ѝ още преди да ги е помолила. Но когато веднъж ги попита защо мразят Петер толкова много, погледите им почерняха и един от тях отвърна: „Защото на онзи мръсник никога не му се е налагало да се бори за хокея. Получил е всичко наготово. Затова се страхува, играе по свирката на спонсорите, поставя шибаните им търговски интереси над тези на клуба. Всички знаят, че самият той е израснал на трибуната за правостоящи, но сега спонсорите искат да ни разкарат от същата тази трибуна и да ни заменят с проклети семкаджии, а той не казва нищо. Всички знаят, че обича Сюне като баща и че не иска Давид да бъде треньор на мъжкия отбор, но си държи езика зад зъбите. Какъв мъж е това? Как да го оставим да бъде спортен директор на клуба ни?“.