Бьорнстад

На външната врата се звъни. Петер отваря. Президентът на клуба е. Изглежда тъжен, така смачкан, потен и мръсен, така преуморен и стресиран, че Петер дори не може да го презира.

– Ще има събрание и гласуване. Клубът се състои от членуващите в него – ако те настояват ръководството да те уволни... ами... нямам власт над това, Петер. Но можеш да дойдеш и да се защитиш. Твое право е.

Момичето се появява в антрето, зад баща си. Петер протяга ръка, сякаш за да я защити, но момичето спокойно я избутва встрани. Застава на прага и поглежда президента в очите. Той отвръща на погледа ѝ.

Поне това.

Късно е, когато патерицата на Бени потропва по вратата на спалнята. Той стои отвън с ръце, разтреперани от мускулна треска. Адри знае само за три фази при нормалните хора, които тренират: когато търпят болката, когато се научат да ѝ се наслаждават и когато започнат да я жадуват. Брат ѝ отдавна е отвъд третата фаза. Той има нужда от болката. Зависим е от нея. Не може да оцелее без нея.

– Ще ме метнеш ли с колата? – пита той.

Иска да го пита много неща, но не казва нищо. Не е от тези сестри. Ако Бени иска някой да го нахока, може да се обади на Катя или Габи.

Петер затваря вратата. Двамата с Мая стоят сами в антрето. Дъщерята вдига очи:

– Ръководството или родителите искат да те изритат?

Петер се усмихва тъжно.

– И едните, и другите. Но на ръководството ще му е по-лесно, ако членовете на клуба настояват за това. Винаги е по-лесно да оставиш някой друг да трупа нарушения вместо теб.

Мая долепя длани до неговите.

– Развалих всичко, развалих всичко за всички, развалих всичко... за теб... – хлипа тя.

Той отмята косата от лицето ѝ и отговаря спокойно:

– Не говори така. Дори не си го помисляй. Никога повече. Какво могат да ми дадат онези гадове? Скапана еспресо машина? Могат да си заврат проклетата еспресо машина в задника!

Тя започва да се кикоти, както когато мама разказва мръсни вицове, а татко се засрамва.

– Ти дори не обичаш еспресо. Допреди година го наричаше „експресо“...

Той допира челото си до нейното.

– Ти и аз знаем истината. Ти, семейството ти и всички добри и разумни хора. И ще получим справедливост, по някакъв начин, обещавам ти. Искам... искам просто... ти не бива да...

– Всичко е наред, татко. Всичко е наред.

– Не, не е! И никога няма да бъде! Никога, никога не си мисли, че това, което той направи... не искам да... страхувам се, Мая, страхувам се да не би да си мислиш, че не искам да го убия... че не искам да го убия, всеки ден, всяка минута... защото го искам...

Сълзите на бащата се стичат по бузите на дъщеря му.

– И аз се страхувам, татко. От всичко. От мрака и от... всичко.

– Какво мога да направя?

– Обичай ме.