Мечът на тамплиерите [bg]

Искри на ярост проблеснаха в очите на Холидей и той бръкна под сакото си. Ослепителна светкавица проряза висините, последвана от гръмовен тътен. Небето сякаш се разтвори над главите им.

Всичко се случи за частица от секундата.

— Vai-te foder! — „Върви по дяволите!“, изкрещя Тавареш и с цялата си тежест настъпи русокосия главорез по крака, след което се метна настрани. Пеги реагира мигновено, приклекна, хвана пушката и натисна и двата спусъка едновременно. Тежкото оръжие подскочи в ръцете й, а откатът заби болезнено приклада в рамото й. Главорезът изкрещя, свлече се на земята и загледа учудено към кървавата дупка с размер на чиния в корема си. През това време над главите им започна да се излива истински порой.

Келерман обаче успя да извади оръжието си — малък плосък валтер — и се хвърли към Холидей.

Той не се поколеба нито за миг. Вдигна меча, направи крачка напред, сви коляно и изпъна ръка. Келерман не успя да спре устрема си и сам се наниза на острието, останало неопетнено с кръв цели седемстотин години. Мечът прониза дебелия вълнен плат на сакото, жилетката, ризата и плътта под тях непосредствено под диафрагмата. Острието, изковано от дамаска стомана, продължи напред и прониза дясната камера и лявото предсърдие на сърцето, преди да опре в гръбнака. Налудничав гняв проблесна в очите на Келерман и той умря прободен като пеперуда в хербарий.

Холидей отстъпи назад и завъртя меча в тялото на мъртвеца, за да го измъкне по-лесно. Острието излезе от гърдите на Келерман с неприятен мляскащ звук. Трупът рухна на земята. Холидей свали меча и се обърна, опитвайки се да заслони очи от поройния дъжд.

Пеги бе коленичила на земята с ръка, поставена върху натъртеното си рамо, с поглед, вперен в тялото на русокосия главорез. Гледаше как дъждът разрежда бликащата от раната му кръв в розово-червена локва.

— Добре ли си? — попита Холидей и се наведе над нея.

— Добре съм — отвърна тихо тя, без да откъсва безизразния си поглед от тялото на мъжа, когото току-що бе простреляла. — Даже много добре!

Тавареш седеше на земята, повдигнал главата на Родригеш в скута си. Холидей клекна до тях.

— Той ми е приятел — прошепна Тавареш, думите засядаха в гърлото му. Погали нежно челото на Родригеш. — Мой скъп, скъп приятел през всичките тези години. Не мога да допусна да умре.

Родригеш отвори очи и премигна и от болка, и заради дъжда.

— Рано или късно всички умираме, Емануел — прошепна бившият свещеник.

Въздъхна, успя да повдигне ръка и улови Тавареш за широката космата китка. Изви леко глава, за да вижда приведения над него Холидей.

— Бъдете приятели с Мануел. Той е мой брат по душа и знае всичко. Дълги години бе моите очи и уши във външния свят.

— Обещавам — каза Холидей. Усети, че очите му са мокри. Искаше му се да вярва, че причината за това е дъждът.

— Келерман мъртъв ли е?

— Да — отвърна Холидей.