Мечът на тамплиерите [bg]

Холидей седеше на масата и разлистваше бележника, който Родригеш бе настоял да вземе от джоба му. Евър, Мечът на източния вятър, измит от кръвта и подсушен, лежеше върху сгъната на две кърпа пред него.

Пеги сложи на масата две чаши горещ сладък чай и се настани на тапицираната скамейка до Холидей. Дъждът биеше в илюминатора на каютата зад гърба й и тя се сгуши в одеялото и го придърпа около себе си. Втрисаше я и тя побърза да отпие глътка чай.

— Какво има в тефтерчето?

— Имена и адреси — отвърна Холидей. — Стотици. Хора от цял свят. Организация на име фондация „Феникс“ и кодирана представка пред всяко име. Цифри и букви, които може да са и банкови сметки.

— Името на Рафи тук ли е?

— Не — усмихна се той. — Поне засега не съм го открил.

— Но си проверил, нали, Док?

— Разбира се — засмя се той.

— Все така подозрителен, а?

— Винаги — отвърна Холидей.

— Когато се махнем оттук, ще отида да го видя — заяви малко смутено Пеги. — Да видя как се възстановява. Да му помогна с нещо, ако има нужда.

— Да му занесеш кутия бонбони?

— А може би дори цветя — усмихна се Пеги. — Макар че не е прието да се подаряват цветя на мъжете.

— Поздрави го и от мен и му предай най-добрите ми пожелания — каза Холидей.

— Благодаря, непременно.

Настъпи продължителна пауза. Двамата отпиваха от чая и слушаха дъжда, който барабанеше по покрива на каютата, питаха се как са стигнали дотук и как ще се върнат към обичайния си начин на живот и се чудеха какво ли ще им поднесе бъдещето. Пеги първа наруши мълчанието.

— Това не е приключило, Док, нали?

Холидей погледна лъскавия меч, чиято блестяща стомана бе изкована преди много векове под пустинното слънце на Дамаск. В крайна сметка този хилядолетен меч се бе озовал в ръцете му, за да го спаси от смъртен враг.

— Не е — отвърна той и продължи да прелиства бележника. — Не мисля, че е приключило, не и за нас. И честно казано, не зная дали някога ще приключи.