Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Вече съм си вкъщи — ще си изкривиш гръбнака като спиш така. Хайде, време е за преместване.
Бяха нужни още няколко разтърсвания, а очите му не се отвориха изобщо през целия път, но успях да го вдигна от канапето. Помогнах му да си легне в леглото, където се срути върху завивките облечен и отново започна да хърка.
Нямаше да ме търси в скоро време.
Едуард чакаше в стаята ми, докато аз си измих лицето и се преоблякох в дънки и тениска. Той ме гледаше безрадостно от люлеещия се стол като окачвах комплекта, който Алис ми беше подарила в дрешника.
— Ела тук — казах аз, хващайки го за ръка и издърпвайки го на леглото ми.
Побутнах го да легне на леглото и после се свих срещу гърдите му. Може би той беше прав, че бях достатъчно уморена, за да заспя. Нямаше да го оставя да се измъкне без мен.
Той ме зави с одеялото и после ме придърпа близо до себе си.
— Моля те, успокой се.
— Разбира се.
— Това ще проработи, Бела. Чувствам го.
Стиснах зъби.
Той все още изглеждаше успокоен. Никой, освен мен, не се интересуваше дали Джейкъб и приятелите му щяха да пострадат. Дори Джейкъб и приятелите му. Особено те.
Той можеше да каже, че почти съм изгубила битката си.
— Чуй ме, Бела. Това ще бъде лесно. Новосъздадените ще бъдат напълно изненадани. Дори нямат представа, че върколаците съществуват. Виждал съм как се държат на групи, когато Джаспър си го спомня. Наистина вярвам, че ловните способности на върколаците ще работят безупречно срещу тях. А когато са разделени и объркани, няма да има какво да правят останалите от нас. Някой може дори да пропусне — пошегува се той.
— Лесна работа — измърморих беззвучно срещу гърдите му.
— Шшш — той ме погали по бузата. — Ще видиш. Не се тревожи сега.
Той започна да тананика приспивната ми песен, но за пръв път това не ме успокои.
Хора — е, вампири и върколаци, всъщност, но все пак — хора, които обичах можеха да пострадат. Заради мен. Отново. Щеше ми се лошият ми късмет да се насочваше по-внимателно. Чувствах се сякаш крещях на празното небе: Нали мен искаш — ето ме тук! Само мен!
Опитах се да измисля начин да направя точно това — да насоча лошия си късмет само към мен. Нямаше да е лесно. Трябваше да изчакам, да изчакам удобен момент…
Не заспах. Минутите минаваха бързо, за мое учудване, и аз все още бях будна и напрегната, когато Едуард се изправи заедно с мен в седнало положение.
— Сигурна ли си, че не искаш да останеш и да поспиш?
Погледнах го кисело.
Той въздъхна и ме грабна на ръце преди да скочи през прозореца ми.
Той препускаше през черната мълчалива гора, носейки ме на гърба си и дори в тичането му можех да доловя повишеното настроение. Той тичаше по начина, по който тичаше когато бяхме само двамата, само за забавление, само за да почувства вятъра в косата си. Беше от нещата, които, в по-малко притеснителни времена, биха ме зарадвали.
Когато стигнахме до голямото открито поле, семейството му беше там, говореха си небрежно, бяха спокойни. Бумтящият смях на Емет отекваше в огромното пространство от време на време. Едуард ме пусна долу и се отправихме ръка за ръка към тях.
Отне ми известно време, защото беше много тъмно, луната се беше скрила зад облаците, но осъзнах, че бяхме на бейзболното игрище. Беше същото място, където, преди повече от година, на онази първа прекрасна вечер със семейство Кълън, бяхме прекъснати от Джеймс и неговата група. Беше странно да бъда тук отново — сякаш това събиране нямаше да бъде нормално, докато Джеймс, Лорън и Виктория не се присъединяха към нас. Но Джеймс и Лорън никога нямаше да се върнат. Това нещо нямаше да бъде повторено. Може би тази закономерност вече бе нарушена.
Да, някой беше нарушил тази тяхна закономерност. Дали беше възможно Волтури да са се съобразили с този фактор?
Съмнявах се.
Виктория винаги ми беше приличала на някаква природна сила — като ураган, приближаващ се към брега в права линия — неизбежна, непреклонна, но предсказуема. Може би беше грешно да я ограничавам така. Тя би трябвало да е способна да се приспособява.
— Знаеш ли какво си мисля? — попитах Едуард.
Той се засмя.
— Не.
И аз почти се усмихнах.
— Какво си мислиш?
— Мисля, че всичко е свързано. Не само двете, а даже и трите.
— Не те разбирам.
— Откакто ти се върна се случиха три лоши неща. — Започнах да ги изброявам на пръсти. — Новосъздадените в Сиатъл. Непознатият в стаята ми. И — на първо място от всичките — Виктория се върна да ме търси.
Очите му се присвиха, докато обмисляше казаното.