Търсим космически цивилизации
- Автор: Пацнер Карел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Младенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсим космически цивилизации». Краткое содержание книги:
Поантата беше съвсем ясна, така че специалистите трябваше да ревизират заключението си в един твърде важен аспект. Те допуснаха, че е възможно да не са в състояние да разпознаят някои форми па живот.“
Крихтън издаде тази новела през 1970. Дискусиите на учените за границите между живата и неживата материя продължават.
Неточността на точните дефиниции
„Животът е великолепен експеримент на природата — пише в своята книга «Живот — адаптация — стрес» акад. Йозеф Харват. — До границите на историята човечеството винаги си е задавало въпроса за неговото възникване и същност. Хиляди години различните предания и отделни религии са давали недвусмислен отговор на този въпрос. Когато човешкият дух започнал да се освобождава от мистичните и метафизични обяснения и когато възникнала науката, постепенно загадките на околния свят започнали да изчезват…“
Дефиницията на живота се е развивала успоредно с pазвитието на нашето познание. В последните години например твърде често се цитираше мисълта на акад. Опарин, че животът е форма на съществуване на белтъчините с организирана обмяна на веществата. Само че и в неживата природа могат да се открият най-прости форми на обмяна на веществата, например при някои разтвори.
„Днес специалистите по биохимия определят живота в повечето случаи чрез две условия: първо — наличието на достатъчно дълги стабилни молекули, способни да посят информация, и, второ, възможността за пренасянето на тази информация“ — казва физикохимикът д-р В. Карпенко от Природонаучния факултет на Карловия университет в Прага.
В началото на 60-те години акад. А. Н. Колмогоров отбеляза (по думите на Шкловски), че „досега биологическите науки изучаваха живите същества, конто живеят на Земята, възникнали ca от един корен и се развиват заедно. Естествено е, че понятието «живот» се отъждествявате с конкретното си материализиране в конкретните условия на нашата планета. Но в нашия век на космонавтиката възниква принципната възможност да открием в Космоса такива форми на движение на материята, конто практически ще имат всички качества на живите, а може би и на мислещите същества. При това ние не можем да кажем предварително нищо за конкретните прояви на тези форми на движение. Затова днес възниква неотложната нужда да се изработи такава дефиниция на живота, която да не зависи от представите ни за конкретните физически процеси, съставящи основата му. Или, казано другояче — необходимо е животът да бъде дефиниран и според неговите функции.“
Един от първите опити в тази насока направи през 1962 г. математикът д-р А. А. Ляпунов. Той изследваше от гледище на кибернетиката всички процеси, които са основа на живота на организмите, от най-простия до най-сложния. Накрая охарактеризира живота като „високостабилно състояние на материята, при което за създаването на защитни реакции се използува информация, чийто код са състоянията на молекулите“. Преведено на дилетантски език, това ще рече, че целта на живота е той да бъде запазен в една предварително зададена форма, при което този процес се управлява от наследствената информация, съдържаща се в молекулите. Обаче тук не можем да се съгласим с две формулировки. От една страна, животът не остава на едно място, а непрекъснато се развива. И, от друга — говорейки за пренасянето на информация, авторът използува специфични биологични понятия, а не общосистемни, широко популярни.
Кибернетичните изследвания дадоха тласък за нови опити. Животът е система, която непрекъснато работи срещу нарастването на ентропията (с ентропия се означава състоянието на неорганизираност, на хаос). Ако живата материя беше затворена система, изолирана от всички топлинни и динамични влияния, нейната ентропия щеше да нараства непрекъснато. По този начин физичните и химичните процеси във всяко материално образувание щяха да се менят дотолкова, че на определен стадий всички жизнени процеси щяха да спрат. Затова живият организъм трябва непрекъснато да снижава ентропията. Тази формулировка обаче поставя някои философски проблеми.
Например през 1960 г. д-р X. Блум отбеляза, че между Земята и Слънцето трябва да съществува определено отношение на ентропия. Докато на нашата планета съществува живот, чийто дарител всъщност е Слънцето, живата материя се е организирала все повече и повече, т.е. в земната биосфера ентропията е спадала. Може би това означава, че спадането е било компенсирано някак в системата Земя — Слънце. А д-р К. Вадигтън смята, че животът трябва да се дефинира не само като кибернетична система, приемаща информация, но и като система, показваща определена „физиологична активност“, която може качествено да се различава от активността на земните живи същества. „Такива системи биха могли да произеждат жива материя със съвсем друг химичен състав, която ще функционира съвсем различно от заобикалящата ни материя. Но тя трябва да прави още нещо, а не само да предава информация.“