Градът на мрака

— Защо ме мамиш? — запротестира Дризт.

— Този войн, който уби клюнестите изчадия — продължи Зак и извади мечовете си.

Вторият син на До’Урден отговори подобаващо и измъкна своите ятагани. Вече нямаше нужда да пита за правилата в това сражение или за избора на оръжие.

Още преди да дойде тук, Дризт знаеше, че този път няма да има правила. Оръжията щяха да са тези, които те предпочитаха — остриетата, които всеки от тях бе използвал, за да убие толкова много врагове.

— Този, който уби земния дух — подигравателно изсъска Закнафейн.

Той замахна с добре премерен удар на меча право към тялото на Дризт. Младежът отблъсна атаката без дори да се замисли.

Изведнъж в очите на Зак пламнаха огньове, сякаш първият контакт с оръжието на бившия му ученик бе разкъсал всичко, което спираше силата на неговия удар.

— Този, които уби момиченцето от светлите елфи! — обвинително изкрещя той, но не правеше комплимент и изпълни следващия си удар, ожесточен и силен, описващ дъга и спускащ се към главата на младия мрачен войн. — Този, които я разсече на две, за да задоволи кръвожадната си природа!

Думите на Закнафейн поразиха Дризт, отслабиха защитата му, обвиха се около сърцето му, като краищата на някакъв дяволски камшик. Но младежът беше войн — рефлексите му не се повлияха от объркването в душата му. Един ятаган се издигна, за да спре спускащия се меч и да го отблъсне настрана.

— Убиец! Харесват ли ти писъците на умиращи деца? — крещеше Зак и се втурна срещу Дризт като бурен ураган, мечовете му се спускаха и потапяха, нанасяха удари от всички страни.

Младият До’Урден, разгневен от лицемерните обвинения, отвърна като стихия на стария си учител и закрещя силно, искаше да чуе как звучи гневът в собствения му глас.

Всеки, видял разразилата се битка, щеше да остане без дъх от динамиката на тези няколко минути. Никога в Подземния мрак не бе имало толкова ожесточено сражение — обладаните от демони Повелите на меча се нападаха един друг и сякаш нападаха себе си.

Елмазът проблясваше и се врязваше в плътта; наоколо хвърчаха пръски кръв, но противниците не усещаха болка, не знаеха дали са наранили другия.

Дризт потопи двата си ятагана заедно, после ги раздалечи един от друг — така раздалечи и мечовете на Закнафейн. Той използва инерцията на остриетата си, описа пълен кръг с тях и ги стовари върху ятаганите на втория син със сила, достатъчна да го събори на земята. Дризт се претърколи и скочи, за да посрещне ударите на своя съперник.

Тогава му хрумна една идея.

Дризт започна да напада от високо, много високо, и Зак скоро го свали, за да стъпи на краката си. Младият До’Урден знаеше какво ще последва и не само знаеше — той разчиташе на това. С няколко различни комбинации Закнафейн задържа високо вдигнати ятаганите на втория син. После продължи с онзи ход, с който често го побеждаваше на времето и се надяваше най-доброто, с което може да му отговори Дризт, да бъде „изравнената позиция“. Повелителят на меча изпълни двоен удар под кръста.

Бившият му ученик избра подходящото париране — „долно кръстосване“, както и трябваше. Но Зак се напрегна; подозираше, че настървеният му съперник ще се опита да подобри хода.