Целуната от сянката

— Да, но това не е реалният свят и доктор Оленски има последната дума.

— Аз пък чух, че е, защото си заплаха за Кристиан.

— Не, повярвай ми, не е заради това. — Лъхнаха ме алкохолни изпарения, което ми даде възможност да сменя темата. — Пил ли си?

— Да, Шейн докопа някаква пиячка и ни покани в стаята си. Хей!

— Хей какво? — попитах го.

— Не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш не одобряваш.

— Няма такова нещо.

— Има — изкиска се Лиса. — Всъщност не го одобряваш.

Дийн се направи на обиден.

— Хей, това е свободният ми ден и въпреки че е неделя, това не означава…

Нещо се придвижи към нас.

Нито за секунда не се поколебах. Беше твърде бързо, за да е нещо приятелско. И беше облечено в черно. Хвърлих се между него и Лиса и го нападнах. В суматохата смътно разпознах пазителката, която обикновено обучаваше новаците първолаци. Казваше се Джейн, Джоун или нещо подобно. Не, сетих се — беше Джийн. Тя бе по-висока от мен, но юмрукът ми се заби в лицето й. Тя се олюля назад и тогава забелязах друга фигура да изниква до нея. Юри. Скочих, така че тя да се озове между него и мен. Изритах я в корема. Тя падна към него и двамата политнаха. В този кратък миг измъкнах кола си за практика и го насочих към сърцето й. Уцелих маркировката и тя тутакси отстъпи настрани, защото технически беше „мъртва“.

Сега двамата с Юри се изправихме лице в лице. Чух зад гърба си приглушен шум. Предположих, че Дийн се бие с друг нападател или нападатели. Но нямах време да се уверя. Трябваше да ликвидирам Юри, което беше по-трудно, тъй като той беше по-силен от Джийн. Двамата обикаляхме в кръг, финтирахме и си нанасяхме удари. Накрая той направи решителното си движение, но аз бях по-бърза и се измъкнах от хватката му. И преди да успее да ме достигне отново, го пронизах.

След като и той се оттегли, победен, се извърнах към Дийн.

Лиса стоеше отстрани и наблюдаваше как Дийн се бие с нападателя си. Направо беше жалък. Учебният кол на Дийн лежеше на земята, а движенията му бяха резки и нестабилни. Реших, че ако продължава в същия дух, е по-скоро пречка. Хвърлих се напред и го избутах от пътя си към Лиса. Стори ми се, че го бутнах доста силно и сигурно съм го съборила, но не ме беше грижа. Трябваше да го отстраня от пътя си.

Изправих се срещу противника си и видях… Дмитрий!

Не го очаквах. Някакъв глас дълбоко вътре в мен ми нашепваше, че не бих могла да се бия с Дмитрий. Останалата част от мен напомняше на този глас, че през последните шест месеца правех точно това, а и освен това в момента той не беше Дмитрий. Беше моят враг.

Скочих към него с кола в ръка, надявайки се да го изненадам. Но беше много трудно да изненадаш Дмитрий. А и беше бърз. Дяволски бърз. Сякаш знаеше какво ще направя още преди мен. Отби нападението ми с кос удар отстрани на главата ми. Знаех, че по-късно ще ме заболи, но сега нивото на адреналина ми бе твърде високо, за да обръщам внимание на подобни неща.