Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
Виждам Виола, която се е свила на кълбо на един стол до леглото и спи, диша през устата, а дланите й са притиснати между бедрата.
Все още съм страшно уморен и не мога да накарам устата си да помръдне, за да произнеса името й, но Шумът ми сигурно я е извикал достатъчно силно, защото клепките й потрепват, очите й се отварят и улавят погледа ми, а в следващия миг тя скача от мястото си и ръцете й се обвиват около мен, и носът ми се притиска в трапчинката под шията й.
— Боже Господи, Тод — казва тя и ме стиска толкова силно, че малко ме боли.
Слагам длан на гърба й и поемам дълбоко уханието й.
Цветя.
— Мислех, че никога няма да се завърнеш — продължава Виола и все така ме прегръща с всички сили. — Мислех, че си мъртъв.
— А не бях ли мъртъв? — изграчвам аз, като се мъча да си припомня какво се е случило.
— Беше болен — отвръща Виола, пуска ме от прегръдката си, сяда назад, коленичила на леглото. — Ужасно болен. Доктор Сноу не знаеше дали ще се събудиш отново, а когато чуеш доктор да казва такова нещо…
— Кой е доктор Сноу? — питам и оглеждам малката стаичка. — Къде сме? В Хейвън ли? И каква е тази музика?
— Намираме се в едно селище на име Карбонел Даунс — отговаря Виола. — Реката ни носеше все надолу и…
После млъква, защото вижда, че се взирам към краката си, завити с одеялото в долния край на леглото.
Манчи го няма там.
Спомням си.
Гърдите ми се свиват и спират да дишат. Гърлото ми се затваря. В Шума си го чувам как лае. „Тод?“, казва Манчи, смаян, че го изоставям. „Тод?“ с въпросителна, просто въпрос, впит в ума ми завинаги, той пита защо го оставям, без да му помогна.
— Няма го — казвам само на себе си.
Виола изглежда така, сякаш също се кани да каже нещо, но когато вдигам поглед към нея, виждам, че очите й са пълни със сълзи и тя само кимва, а това е единственият правилен отговор, отговорът, който бих искал да чуя.
Няма го.
Него го няма.
Не знам дали може да има повече думи.
— Шум ли чувам? — прокънтява един висок глас, предшестван от Шум, а вратата в долния край на леглото се отваря. В стаята влиза мъж, грамаден мъж, висок и широкоплещест, с очила, които карат очите му да изпъкват, с коса на път и крива усмивка, а Шумът му ме залива, изпълнен с такова облекчение и радост, че аз се сдържам да не побегна през прозореца над главата ми.
— Това е доктор Сноу — казва ми Виола и скача от леглото, за да стори път на мъжа.
— Много се радвам най-сетне да се запозная с теб, Тод — казва доктор Сноу, усмихва се широко, сяда на леглото и измъква някакъв инструмент от предния джоб на ризата си. Пъхва двата му издължени края в ушите си, а другия му край притиска на гърдите ми, без да иска съгласието ми. — Моля те, дишай дълбоко.
Аз не правя нищо, само лежа и го гледам.
— Проверявам дали дробовете ти вече са се изчистили — казва той, а аз най-после осъзнавам какво ми е направило такова силно впечатление у него. Той определено е първият човек, когото срещам в Новия свят с акцент, толкова близък до виолиния.
— Акцентът ми не е точно като нейния — отвръща той, чул Шума ми. — Но много прилича.
— Доктор Сноу те излекува — обажда се Виола.
Аз премълчавам, но поемам дълбоко въздух.
— Чудесно — отбелязва доктор Сноу и притиска инструмента на различни места по гърдите ми. — Хайде пак.
Вдишвам и издишвам. Установявам, че спокойно мога да вдишвам и издишвам, дълбоко, до дъното на дробовете си.
— Ти беше едно много, много болно момче — продължава докторът. — Не бях сигурен, че ще можем да се преборим. До вчера от теб не се чуваше дори Шум — после ме поглежда право в очите. — Не съм виждал тази болест много отдавна.
— Ами не знам… — отвръщам.
— А за нападение от диваци не съм чувал още по-отдавна — казва той. Аз мълча, но продължавам да дишам дълбоко.
— Доволен съм, Тод — продължава докторът, — а сега би ли си свалил ризата, ако обичаш.
Вдигам очи към него, после погледът ми се премества към Виола.
— Аз ще почакам отвън — казва тя и излиза.