Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
Ножът е жив.
Докато го държа, докато го използвам, ножът живее, живее, за да отнема живот, трябва да бъде контролиран, някой трябва да му заповядва да убива, но той и сам го иска, копнее да се хвърля напред, да се забива, да прерязва, да мушка и ръга, но същото трябва да искам и аз, моята воля трябва да се съедини с волята на ножа.
Аз съм този, който позволява убийството и който носи пълната отговорност.
Но когато ножът иска, убийството е лесно.
Ако се стигне дотам, ще се проваля ли?
— Не — прошепва ножът.
— Да — шепне вятърът над реката.
Капка пот пада от челото ми върху острието и ножът отново се превръща просто в нож, просто в инструмент, просто в парче метал, което държа в ръка.
Просто нож.
Слагам го на дъното на лодката.
Не съм спирал да треперя. Кашлям още слуз. Оглеждам се, не обръщам внимание на това, че светът се люлее неконтролируемо и оставям вятъра да ме разхлади. Реката започва да прави завой, лодката върви все надолу и напред.
Започва се, мисля. Няма връщане назад.
Вдигам очи и оглеждам дърветата по левия бряг.
Зъбите ми тракат.
Още не виждам пушека.
Хайде, момче, трябва да видя пушека.
Все още не го виждам.
Все още не го виждам.
Реката завива и завива.
Хайде, Манчи.
Все още не виждам пушека.
Трак-трак-трак, зъбите ми. Обвивам ръце около тялото си и…
И виждам пушека! Първо малки облачета, които се издигат над дърветата надолу по реката като малки валма памук.
Добро куче, мисля и стискам зъби, добро куче.
Лодката върви по средата на реката, така че започвам да греба колкото сили имам, за да я доближа до брега.
Треперя толкова силно, че едва държа греблото.
Реката продължава да завива.
Ето го и чепатото дърво, дървото, ударено от гръм, явява ми се отляво.
Знак, че почти съм стигнал.
Лагерът на Аарон е точно зад дървото.
Наближавам.
Кашлям, потя се и треперя, но не пускам греблото. Греба ли, греба, почти се добирам до брега. Ако по някаква причина Виола не може да ходи и да тича, ще трябва да спра лодката до лагера, да отида до нея на брега и да я нося.
Старая се да държа Шума си равен и пуст, но светът ме залива с блясъка си и ме заслепява, така че не се справям добре. Надявам се вятърът да духа достатъчно силно и Манчи да…
— Тод! Тод! Тод! — чувам в далечината. Моето куче лае името ми и примамва Аарон надалеч. — Тод! Тод! Тод!
Вятърът не ми позволява да чуя Шума на Аарон, така че изобщо не знам дали планът с примамката е сработил, но вече подминавам чепатото дърво, така че няма какво друго да правя, освен…
— Тод! Тод!
Хайде, хайде…
Чепатото дърво остава зад мен…
Клякам на дъното на лодката…
— Тод! Тод! — гласът става все по-тих, отдалечава се…
Пукане на клонки…
И тогава чувам „ТОД ХЮИТ!“, гърми като рев на лъв…
Лъв, който се отдалечава след примамката, хванал се в капана ми…
— Хайде — шепна си сам, — хайде, хайде, хайде…
Стиснатите ми юмруци треперят, в тях трепери и греблото, и…
Отминаваме завоя и…
Подминаваме дървото и…
Виждам лагера и…
Ето я.
Ето я.
Аарон го няма, а тя е сама.
Лежи на земята насред лагера.
Не помръдва.
Сърцето ми забива страшно, разкашлям се, но дори не усещам, шепна „моля те, моля те, моля те“ полугласно, греба яростно и приближавам, приближавам лодката до брега, изправям се и скачам във водата, падам веднага, но се улавям за борда на лодката в последния момент и „моля те, моля те, моля те“, изправям се и извличам лодката на пясъка достатъчно навътре, че да не я отнесе водата, пускам я и хуквам, и се препъвам, и тичам към Виола, Виола, Виола…
— Моля те — моля се и тичам, гърдите ми се стяга! — и кашлям, и ме боли, — моля те.
Стигам до нея, ето я пред мен. Очите й са затворени, а устата — полуотворена, слагам ухо на гърдите й, изключвам жуженето на Шума си и воя на вятъра, и лая на Манчи, и крясъците на Аарон, които се носят от гората зад мен.
— Моля те — шепна.
И туп, туп.