Не пускай ножа

— Каква е тази музика? — казвам и отивам до прозореца да надникна навън. От време на време ми се струва, че разпознавам мелодията, но когато се заслушам внимателно, слоеве музика се наслагват върху други слоеве, усукват се и се оплитат един в друг.

— Пускат я по високоговорители в главното селище — отвръща Виола и вади чиния със студено месо от хладилника.

Сядам на масата.

— Някакъв празник ли има?

— Не — продължава тя с тон тип „дръж се да не паднеш“. — Няма никакъв празник.

Вади хляб и някакъв оранжев плод, който никога преди не съм виждал, после ми налива и някаква червена напитка, която има вкус на горски плодове и захар.

Нахвърлям се върху яденето.

— Разкажи ми.

— Доктор Сноу е добър човек — започва тя, сякаш се налага първо да ми съобщи този факт. — Толкова е мил и кротък, и толкова се постара да те излекува, Тод, наистина.

— Хубаво. После?

— Музиката свири по цял ден и по цяла нощ — отвръща Виола и ме наблюдава как ям. — Тук в къщата е по-тихо, но в селището не можеш да си чуеш мислите.

Спирам да дъвча, устата ми е пълна с хляб.

— Като в кръчмата.

— Каква кръчма?

— Кръчмата в Прент… — млъквам. — Те откъде си мислят, че сме дошли?

— От Фарбранч.

Въздъхвам.

— Ще се постарая да не ме хванат — отхапвам от плода. — В кръчмата в родния ми град непрекъснато свиреше музика, за да заглуши Шума на мъжете вътре.

Тя кимва.

— Точно така. Питах доктор Сноу защо пускат музиката, а той отвърна: „За да могат мъжете да пазят мислите си за себе си“.

Свивам рамене.

— Е, шумотевицата става ужасна, но като се замислиш, има логика. Определено е начин да се справят с Шума.

— Мъжете да запазят мислите си, Тод — прекъсва ме Виола. — Мъжете. Да знаеш, старейшините също са само мъже, а и, както може би си забелязал, ще дойдат тук, за да искат само твоя съвет. През главата ми минава кошмарна мисъл.

— И тук ли всички жени са измрели?

— О, не, има жени — казва Виола и върти един нож за масло между пръстите си. — Те чистят и готвят, и раждат бебетата, и живеят в едно голямо общежитие извън селището, стоят си там, за да не се бъркат в мъжките работи.

Оставям вилицата с набоденото на нея парче месо.

— Докато те търсех, минах край още едно подобно място. Мъжете спяха в една постройка, а жените — в друга.

— Тод — казва Виола и вдига очи към мен. — Те не ме слушат. За нищо. Не обърнаха внимание на нито една моя дума, когато им разказах за армията. Все ме наричаха „малко момиченце“ и едва ли не ме потупваха по проклетата глава, само и само да не им се мотая в краката — тя скръства ръце. — Единствената причина, поради която искат да разговарят с теб сега, е фактът, че по пътя край реката започнаха да се точат кервани с бежанци.