Възраждането на Атлантида

— Не мога да го направя, Райли. Не мога да се впусна в тази битка утре, когато те грози и най-малка опасност. Моля те, не искай това от мен.

Тя се завъртя в ръцете му и обви своите около врата му.

— Не мисля, че зависи от нас. Имам чувството, че сме върху някакъв вид дъска за игра и Посейдон определя всички правила. Когато постави белега на гърба ми, той пусна моята фигурка в играта.

Конлан се засмя, а смехът иззвъня в ушите му горчив и принуден.

— Това е така, защото ние сме точно това за него. Пионки в някакъв откачен шахматен двубой.

Райли докосна лицето му и проследи извивката на устните му с пръст.

— Нима историята не ни е научила, че ние сме само пионки за всички тях? За моя Бог, за твоите богове, за който и да е бог? Играем възможно най-добре и накрая умираме. Край на играта. И единственото, което ни остава да покажем, е колко добре сме изиграли картите си.

Тя се усмихна.

— Мисля, че разтеглих метафората напълно извън смисъла. Но разбра какво имам предвид.

Конлан затвори очи. Съсредоточи се върху усещането за дъха й върху кожата му. Топлината забушува из цялото му тяло при нейното докосване.

— Не ме е грижа за никакви игри или богове. Не и тази вечер. Всичко, което искам, е да те държа в прегръдките си и да запечатам този момент в паметта си за вечни времена — каза той твърдо, затягайки ръцете си около нея.

— Да — отвърна тя. Простичко и директно. Просто да. После повдигна лице, за да го целуне и светът му се възпламени.

Той я повдигна, а краката й се вдигнаха и увиха около кръста му. Конлан възкликна при свирепото удоволствие, което го връхлетя от докосването й. Тялото му се напрегна, мускулите му се стегнаха и той я понесе на крака, докато гърба й не се притисна в стената.

Райли изстена до устните му и зарови пръсти в косата му, придърпвайки главата му към себе си, потапяйки се в целувката му. Той отмести ръцете си, докато не почувства заобленото й дупе в дланите си, при което я стисна леко, помилва я и я придърпа напред, така че полата й се вдигна нагоре по бедрата й и помежду им не остана нищо друго, освен панталоните му и тънката коприна на бельото й.

Но и това беше прекалено много. Конлан я подпря на единия си хълбок и отмести ръце, за да разкъса дантелата на две и да издърпа парчетата от нея. След това притисна крака си нагоре така, че твърдостта му се отърка в нейната влажност.

Тя изстена и се изви към него, а пръстите й се заровиха в раменете му.

— Да, докосни ме. Вземи ме, Конлан. Нуждая се от теб.

Той се наведе, за да зарови лице в шията й, имаше нужда да извика своя триумф, но в същото време искаше да заглуши звука от всички, които се бяха събрали наблизо. С нямо ръмжене Конлан ухапа врата й там, където се сливаше с рамото, след което помилва мястото с езика си, за да успокои миниатюрната резка.