Търсенето на скритата истина

Едно бурканче от детски храни с гърчеща се Ънсийли плът в левия джоб на палтото.

Две протеинови закуски във вътрешния джоб на палтото, смачкани.

Един МакОреол, закопчан под брадичката ми.

Един телефон.

Направих инвентаризация на това, което нямах.

Нямах батерии или фенерчета.

Нямах вода.

Нямах копие.

Спрях там. Беше доста зле.

Измъкнах телефона от задния си джоб и натиснах номера на Баронс. Толкова бях свикнала с неговата непобедимост, че очаквах да позвъни, а когато това не стана, бях смаяна. Очевидно дори неговите клетъчни услуги имаха мъртви точки и ако съществуваше място, на което да не работи, това беше въпросното място. Дори да имах името на В'лане, се съмнявах, че щеше да подейства на подобно място.

Собственият ми ум почти не работеше тук. Колкото по-дълго седях, толкова по-странно започвах да се чувствам.

Залата не беше просто кръстопът на безкрайни портали, водещи към алтернативни места и времена. Многото портали караха Залата да живее и да диша, да се оттича и да приижда. Тя беше време. Беше древно и младо, минало, настояще и бъдеще ведно.

КДБ излъчваше чувството за пространствено изкривяване само заради това, че приютяваше едно-единствено Сребро в кабинета на Баронс.

Тези милиарди огледала, отворени в същата зала, създаваха показателен сложен ефект, пространствено и времево. Времето тук не беше линеарно, беше... Умът ми не можеше да се съсредоточи върху това, но аз бях част от него и изобщо не го разбирах. Аз нямах значение. Аз бях съществена. Бях дете. Бях повехнала старица. Бях смърт. Бях източникът на сътворението. Аз бях Залата и залата беше мен. Малка частица от мен изглежда кървеше на всеки портал.

Думата „двойственост“ не може да нанесе дори началния щрих на начина, по който се чувствах. Също като това място, аз бях всички възможности. Беше най-ужасяващото изживяване, което някога съм имала.

Опитах АНМСМ.

Нямаше връзка.

Взирах се в АУ дълго време.

Риодан беше казал, че ще ме убие, ако го използвам, когато няма нужда.

Първата ми мисъл беше, че искам да дойде тук и да опита. Втората ми мисъл беше, че не бих го направила, защото тогава и той щеше да бъде тук и наистина можеше да ме убие.

Не можех да представя убедителен аргумент, че умирах. Може да не ми харесваше сегашната ситуация, но нямаше спор, че се намирах в перфектно здраве и че в непосредствена близост нямаше явна заплаха за живота ми. Въпреки това изглежда ставах все по-... объркана с всеки изминал миг.

Спомени от детството ми започваха да се размърдват в ума ми. Изглеждаха твърде живи и мъчителни, за да са обикновени спомени.

Прескочих ги леко и намерих един, който харесвах.

Десетият ми рожден ден. Мама и тате бяха направили купон изненада за мен.

Щом избрах да се фокусирам върху него, той се изду с драматична привлекателност и там вече бяха приятелите ми, които се смееха и държаха подаръци. Истински, толкова истински! Те чакаха да отида при тях в трапезарията, където ядяха торта и сладолед. Видях всичко това да се случва точно там, долу, в отлятото злато на пода, в който се взирах. Проследих с пръсти видението. Златото се накъдри в следите на пръстите ми и аз вече докосвах масата в трапезарията, готова да потъна във видението, да се плъзна в моето десетгодишно тяло на стола, смеейки се на нещо, което Алина беше казала.