Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Слънцето излива жар отгоре ни, помисли си Жосеран. Възможно ли е човек да мрази слънцето? Веднъж беше достатъчно. Не ми се вярва да изтърпя още веднъж този преход.
97
Натовариха камилите точно преди смрачаване под безветреното небе. Отново бяха стигнали до пясъчните дюни на Такламакан и поемаха на път нощем, за да избегнат непоносимата жега на деня. Когато луната се издигна, светлината ѝ направи пустинята красива, защото на нея пясъците се диплеха като фина коприна.
Керванът им тръгна на път, сенките на камилите станаха чудовищни над вълнистите пясъци. Дори жалките гъсталаци от тамариск приемаха ужасяващи форми, подобни на дяволите, за които Уилям беше говорил, когато се отправяха към пътуването си.
Притихналата нощна пустиня усмири духовете им и единственият шум, който се чуваше, беше скърцането на въжетата и мекото потупване от копитата на камилите по пясъка. Когато луната се издигна над пустинята, тръгнаха след открояваща се ярко светеща звезда на запад. Докато пурпурното сияние на зората се появеше на празния хоризонт, камилите вече кашляха от изтощение и трябваше да ги принуждават да вървят с подръпване на въжетата им.
Продължаваха бавно дори когато слънцето се издигнеше високо, и спираха едва когато ставаше прекалено горещо, за да продължат. После рухваха, скрити под камилите си, и се опитваха да спят сред горещия като пещ ден, без да могат заради нажежения вятър. Събуждаха се точно преди свечеряване с пресъхнали гърла и покрити с пясък тела. Имаше време колкото за по някой горчив чай и гранясало месо, после товареха камилите си отново и продължаваха нескончаемото си пътуване.
Първите часове след зазоряване бяха най-тежки. Съсипани от преумора, умовете и душите им бяха премазани от трудностите на пътуването, а и често им се налагаше да слизат от отказващите да продължат камили и да ги дърпат.
Една сутрин, точно преди зазоряване, когато пустинята все още беше черна и мразовита, Жосеран вървеше след камилата си, свел глава срещу постоянния вятър. Мислеше, както винаги, за Хутлун. Имаше моменти, когато вярваше, че може да се появи на хоризонта върху бялата си татарска кобила с пурпурен копринен шал, който се вее зад нея на вятъра.
Вдигна поглед, стреснат, защото чу конници да галопират само през няколко дюни от тях.
— Какво е това? — извика Уилям иззад него.
Всички спряха. Жосеран си спомни как последния път беше чул същия тропот до езерото под формата на полумесец.
— Това са пясъчните духове — обясни той на Уилям. — Искат да ни примамят в пустинята.
— Какви пясъчни духове?
— Мъртвите в пустинята.
Уилям се прекръсти.
Жосеран отново се вслуша. Тропотът беше изчезнал, пясъците отново се бяха умълчали.
Керванът продължи. Но от време на време Уилям спираше и надаваше ухо към виковете на самотните духове и му се стори, че викат името му.
Проснала се беше безкрайна шир от солни низини, маранята от жегата трептеше над нажежената пустош, далеч напред белязана от рушащи се древни фарове. Зад тях лежеше друга безкрайна поредица от дюни.
От седлото на камилата си Уилям не можеше да види къде е началото на кервана им в жълтата мъгла. Унесен от умората и блъскането на вятъра, той скри лице в качулката на расото си и се остави на вътрешните си гласове, които го упрекваха, и друсането на камилата.
По някое време сутринта вятърът утихна и той отметна качулката с надеждата да види някаква промяна в монотонния пейзаж пред тях.
И видя, че е сам.
Нямаше как да разбере кога се е откъснал от върволицата на кервана, дали е било преди минути или часове. Взираше се в претритото въже, което се влачеше от оглавника на камилата, с ужас и неверие. Огледа пясъка около себе си за следи, но дори оставените от собствената му камила бързо бяха покривани от навявания пясък. Дюните прииждаха от всички посоки като вълни сред океана.
Дочу бърборене, някой изговаряше прекалено бързо и високо неразбираеми думи. Огледа се отчаяно, мислеше, че ще види някого зад себе си, но осъзна, че шумовете идват от собственото му гърло.
98
Ферганската долина
Режещ вятър от север понесе облаците, като че развя кобилски опашки през небето, преди поредицата от гръмотевици да стигне до тях и порой от леден дъжд да заудря по лицето ѝ. Време беше да поведат стадата надолу към долините.
Овцете бяха пръснати по високото пасище. Наброяваха хиляди, клатушкаха се като гъски, задниците и опашките им бяха тлъсти от богатата лятна паша.
Текудай яздеше зад нея. Едва бяха разменили по някоя дума след завръщането ѝ от Каракорум. Той смяташе, че съпровождането на варварските посланици трябваше да бъде поверено на него, и сега се радваше на провала ѝ.