Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че тези долини не ти се виждат прости след богатия двор в Каракорум. — Тя не му отговори и той продължи: — Жалко, че не си успяла да отведеш варварите до хагана. Каквато беше заповедта на нашия баща.
Хутлун стисна челюст и продължи да мълчи.
— Макар някои да разправят, че варваринът е бил отвлечен точно навреме.
— Кой го казва? — изсъска тя.
Текудай се ухили.
— Сестра ми, която го раздаваше като жребец, се оказа кобила в крайна сметка.
Тя се извърна. Няма да му достави удоволствието да му се хване!
— Разправят, че ти се качил три пъти.
Извърна се на седлото и изведнъж ножът ѝ се оказа в ръката. Брат ѝ се ухили, вдигна брада, за да изложи меката плът на гърлото си. Безполезен жест, както и празното му предизвикателство.
Хутлун усети как кръвта пулсира в слепоочията ѝ.
— Кой говори такива неща за мен? — изсъска тя.
Погледът му проблесна, но той не каза нищо.
Хутлун върна ножа в ножницата, знаеше че действията ѝ са я накарали да изглежда глупаво.
— Лъжа е — отряза тя. Заби пети в хълбоците на коня си и се отдалечи в галоп. Но чуваше победоносния смях на брат си да кънти в ушите ѝ.
99
Такламакан
Уилям се свлече от камилата си и падна на колене. Пясъците бяха горещи като жарава.
— Моля те, Боже… мили Господи Исусе Христе, защити ме!… Спаси ме!
Скъпоценна слюнка се застича по брадичката му. Той закрещя, замята с шепи пясък във въздуха, едва осъзнаваше какво върши. И тогава чу призрачния тропот на копитата, може би Бог му е отговорил. Изрече благодарност към силещото огън небе и се изправи, залитайки, запрепъва се нагоре по склона от ронещ се пясък в посока на връщащия се керван. Стигна до билото и извика Жосеран по име, падна и се затъркаля по наноса.
Отново нямаше никой никъде.
Ето че пак чу тропота, точно зад следващата дюна. Затича се по пръхкия пясък, търкаляше се, падаше, после запълзя на четири крака и се изкачи на следващия връх. Сърцето му биеше лудо, имаше чувството, че ще се пръсне.
— Не!… Моля те… милостиви Боже, чуй… твоя слуга в този час… Почакай! Жосеран!… Слава на теб… Спасителю мой…
Уилям е! Чакай!
Стигна до върха на хребета, очакваше да види кервана под себе си, но и там нямаше никого. Огледа се объркано. Пустинята пак беше притихнала, чуваше се само шепотът на вятъра. Той си спомни разказа на Жосеран за пясъчните духове и разбра, че демоните, които живеят в тази проклета пустиня, са измамили и него.
Около краката му се виеха и го подлазваха змиевидни ивици пясък.
Хукна слепешката надолу по склона, меките зърнести частици изпиваха силата на нозете му, докато най-накрая не рухна изтощен. Трябваше да намери камилата си. Неговата камила с меха с вода. Стана, примижа от спазмите на мускулите на бедрата и прасците си.
Запрепъва се в кръг, погледът му беше впит в ослепителния блясък на пустинята. Затърси следите си, но вятърът вече ги беше покрил и осъзна, че съвсем се е изгубил. Вдигна очи към небето и изкрещя.
100
Преди смрачаване имаше миг, в който сумракът ставаше бронзов. Жосеран се присви под плаща си. Всички насядаха около мижавия огън от аргол. Камилите кашляха в мрака.
— Нищо не можем да сторим — каза му Сартак.
Извадих късмет, помисли си Жосеран. Монахът се изгуби. Сега няма да има кой да ме обяви за еретик и богохулник, когато се върнем в Акра. Имам договор с татарите и славата ще е само за мен.
Но не можеше да изостави проклетия свещеник. Негов дълг беше като рицар тамплиер и като християнин да се върне и да го потърси. Имаше вероятност да е жив някъде в необятната пустош.
— Трябва да се върнем за него.
Сартак изсумтя присмехулно.
— Когато Такламакан погълне някого, никога не го връща обратно. Все едно е да търсиш човек в стомаха на мечка. Ще намериш само кости.
— Трябва да се върнем — повтори той.
Ядосания плю в пясъка.
— Варварина е луд.
— Човек не може да оцелее и ден без вода в тази пустиня — обясни Сартак. — Дори опитните пътешественици не могат да оцелеят сами. А твоят спътник не знае нищо за Такламакан. Уверявам те, че вече е много далеч от камилата си.
Жосеран знаеше, че е прав, а и нищо не дължеше на Уилям. Можеше дори да се предположи, че такава е волята Божия. Уилям така щеше да постъпи, ако се беше изгубил Жосеран.
— Ще отида и ще го потърся тази нощ, ако трябва, и сам. Вие трябва да вземете решение. Но дали Синът на Небето ще се отнесе благосклонно към вас, ако научи, че сте изгубили и двамата посланици?