Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Сватбеното празненство още беше в разгара си, когато Хутлун влезе яздешком в стана.
Булката беше по-млада от нея, широколика и с бронзови страни. Лицето ѝ като да беше от камък, докато около нея мъжете и жените от клана се смееха, викаха и пиеха. Прическата на главата ѝ, направена от бронзови монети, отразяваше светлината от хиляди факли. Тя седеше до съпруга си в копринена шатра, котли с овче месо вряха и от тях се издигаше пара, пияни мъже разливаха кумис и се просваха върху телата на своите събратя, които вече лежаха в несвяст на пода.
Докато беше в Каракорум, Кайду си беше взел нова съпруга. Дъщеря на вожд от земите на запад около езерото Балхаш, а съюзът допълнително беше укрепил силата му по западните граници на хаганската империя. Като Хулегу на запад и Бату на север и той търсеше начини да се защити след смъртта на Монке.
Баща и седеше отпуснат на трона си от слонова кост до новата си булка с каменно лице и замислен сред мъглата на гуляя, който се вихреше около него. Когато я видя, стана и излетя от шатрата, стражата му го последва. Тя също излезе след него. В гърлото и имаше камък. Сега трябваше да му каже, че се е провалила.
— Хутлун — рече той. — Дъще.
Тя коленичи, за да приеме благословията му на светлината от факлите на войниците.
— Татко.
Студен вятър от високите места зашиба коприната на шатрата.
— Щастлив съм, че се върна.
— Хиляди благопожелания за този щастлив ден.
— Това е само политика, дъще, ти го разбираш. Как мина пътуването?
Тя се поколеба.
— Провалих те, хане мой — отвърна задавено.
— Провали ли ме, как?
— Позволих моите хора да попаднат в засада, организирана от войници на Хубилай. Изгубихме шестнайсет души. Варварските посланици бяха отвлечени.
Ето. Свърши се, изрече го, без да го усуква с красиви думи.
Той изсумтя.
— Знам.
Разбира се. Новините от Каракорум бяха стигнали и до него. Имаше си собствени съгледвачи в двора като всеки хан с някакво влияние и тежест.
— Вината не е у теб — успокои я накрая той. — Ако поставиш ръката си в стършелово гнездо, нищо чудно стършелите да те ужилят. Трябваше да те изпратя по северния път, около езерото Балхаш.
— Направих шестнайсет жени вдовици.
— Не си ги направила ти. Хубилай е направил тези жени вдовици. И скоро ще увеличи броя им — улови я за раменете и я изправи на крака. — Видя ли Арик Буке?
— Предадох му твоята клетва за вярност. Той поиска да научи дали ще изпратиш войски да го подкрепят срещу Хубилай.
— А ти какво му отговори?
— Казах, че не знам какво би решил моя баща. Как иначе да отговоря?
Той се усмихна.
— Добър отговор. Защото не мога да му помогна, дори и да искам. Не мога да оставя земите си без защита, сега е невъзможно.
Хутлун чу как от шатрата се разнесоха викове на танцуващи и грубиянското пеене на пияните.
Пламъкът от факлите на войниците запращя от порив на вятъра.
— И аз имам новини. В Бухара има нов хан. Органа е бил убит и Алгу е застанал начело на хаганата.
— Той е обещал подкрепа на Арик Буке — каза Текудай.
— Засега — уточни Кайду. — Но хората правят онова, което е добро за целите им. Алгу е амбициозен. Не може да му се има вяра.
— Ами другите ханове?
— Сега всеки се грижи за своите земи и своите династии, ние трябва да се погрижим за нашите. Монке беше последният от великите хаганове. Отново земята на татарите не е империя, ами сбирщина съперници — той протегна дясната си ръка и я положи върху главата ѝ. — Не си ме провалила. И сърцето ми е щастливо, че се завърна здрава и невредима. Сега влез и се порадвай на празненството.
Хутлун го последва в голямата шатра. Джерел както винаги се търкаляше мъртво пиян върху килимите. Завръщането ѝ не беше протекло толкова лошо, колкото се беше страхувала; баща ѝ я беше отървал от срама, сякаш е нищо. И при все това тя не можа да се порадва на пира. Разбираше защо баща ѝ гледа с каменно лице новата си булка. Това не беше сватба, това беше съюз преди война.
96
Такламакан, на запад от земите на тангутите
Заменили бяха конете си за камили при Нефритената порта и отново бяха тръгнали за Такламакан. Нажежената пустош почти му беше позната. На места пустинята се състоеше от слегнал се чакъл и камилите напредваха бързо; на други беше просто фин пясък с трошлива коричка, която пропадаше под копитата им и правеше всяка стъпка изтезание както за човека, така и за животното.
Лятото беше взело още жертви. Видяха неподвижните съхнещи кости на коне и камили, а веднъж и изкривения скелет на магаре, мумифицирано от жегата, по него все още имаше късчета кожа и козина. Призрачните видения на езера и реки се гънеха над безкрайния сив шист.