Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
— Императорът желае това да е неговият печат за договора между нас — обяви Фагс-па лама. — За да напомня на варварина папа, който е крал на християните в западните земи, че ако наруши думата си и тръгне да се бие с нас, стрелите от тези лъкове стигат далече и раняват тежко.
— Какво говорят? — попита го Уилям.
Дали да му разкрия скрепяването на тайния договор между Ордена на тамплиерите и татарите, запита се мислено Жосеран. Че Хулегу сега е длъжен да се бие с франките срещу сарацините? Не му трябва да знае такива подробности.
— Това е писмо за приятелство до Светия отец от императора. То предава безкрайното му задоволство от договора и отправя молба за сто свещеници, които да дойдат тук и да започнат работа по покръстването.
— Сто свещеници ли? Ами това е добра новина. Ние, доминиканците, ще бъдем начело на тази група духовници. А императорът прекланя ли глава пред Бог?
— Мисля, че не, братко Уилям.
Уилям сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.
— Защо не? Трябва да го умоляваш да премисли! Кажи му, че ако се страхува за смъртната си душа, той трябва да прегърне Господа Исуса Христа!
— Той каза всичко, което имаше по този въпрос.
Уилям въздъхна продължително и разтърсващо.
— Тогава съм се провалил. Жената беше права. Той е непокорен.
— Императорът поиска сто свещеници. Това несъмнено ни дава право да се надяваме.
— Щом кралят не е приел нашата свещена религия, каква полза от това?
— И така да е, направихме всичко по силите си. Искането за сто свещеници не е незначително постижение. — Жосеран се отдръпна назад към вратата, без нито веднъж да обърне гръб на императора, според обичая. Щом излязоха навън, Уилям падна на колене и отново се замоли за божествена намеса.
В името на пресвещените ония работи на всички светии! Тоя човек беше на път да си изтърка коленете от коленичене!
Жосеран си тръгна и го остави.
93
— Нарича се Градината на ободряващата пролет — каза му Мяо-йен.
Поток се изливаше в малко езеро, където златни рибки лениво плуваха из тъмните води. Древни, чворести борове се извиваха над пътеката; тамян гореше в пещера, издълбана в скалната повърхност на водопад. Кухините благоухаеха на жасмин и орхидеи.
Мяо-йен завъртя слънчобран от зелена коприна над рамото си, за да се скрие от горещото следобедно слънце.
— Научих, че напускате Шанту — каза тя.
— Бързаме да изпреварим зимата на Покрива на света.
— Тогава няма да има повече молитви и истории за Христос?
— Не, господарке. Край на „Отче наш“.
— Ще ми липсвате, християнино. Но вонята от тялото на вашия спътник — не. Как я изтърпявате? Дори патиците се отдалечават в другия край на езерото, когато той дойде.
Жосеран досега я беше виждал само седнала в павилиона ѝ или в лодката ѝ за удоволствия. За пръв път я видя да ходи и беше потресен от странната ѝ спъната походка. Причината за нея веднага ставаше видна. Под дългата ѝ рокля зърна две невъзможно малки крачета, увити в копринени чехли. Толкова малки, че беше цяло чудо, че изобщо може да стъпва на тях.
Тя видя накъде се насочи погледът му.
— Харесват ли ви краката ми?
— На природата ли е харесало да ги направи толкова малки?
— Не е дело на природата.
По лицето му се изписа неразбиране.
— От съвсем малка увиват краката ми. По нареждане на баща ми. Той възнамерява някой ден да ме омъжи за китайски принц и иска да въплъщавам във всяко отношение идеала на китайците за красота.
— Краката ви омотани ли са? Това не е ли неудобно?
Усмивката ѝ беше пълна с безкрайна болка.
— Как мога да отговоря на въпроса ви? — тя спря да върви и вдигна поглед към него. — Бях четиригодишна, когато за пръв път майка ми уви стегнати превръзки около пръстите ми и ги подви под краката ми. После постави върху ходилото големи камъни, за да счупи костите.
— Свети боже — дъхът на Жосеран секна.
— И нямаше да го прави само веднъж. Кракът, естествено, се опитва да се изцели. Затова пръстите трябва да се чупят отново и отново. Не мога да махна превръзките. Дори сега.
— Това е неописуемо — едва успя да каже той.
— Напротив, чувала съм мъжете да казват, че е много красиво. Китайците ги наричат крачета лилии. За тях подобна изтънченост е въплъщение на женствеността. Може би си мислят, че и прокаженият или едноръкият също са красива гледка. — Тя се изчерви и сведе лице. — Отново си позволявам да говоря прекалено свободно с вас. Причината е в онази част от мен, която продължава да е татарска. — Погледът ѝ горестно се плъзна към черната вода. — Баба ми и прабаба ми били учени как да бъдат изключителни, велики жени. И двете царували като наместнички на клана, докато мъжете чакали за курултай. Аз никога няма да управлявам. От момиче с крака лилии има полза, колкото от сакат.