![Дарк Холоу [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/1/dark-holou-bg-download.jpg)
Дарк Холоу [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9547331787
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дарк Холоу [bg]». Краткое содержание книги:
„Малцина са авторите, които успяват да удържат позициите си след силен дебют. Конъли доказа, че това не се отнася за него. «Дарк Холоу» няма нищо общо със синдрома «втора книга». Зашеметяващ трилър.“ Букселър
„Няма по-голям кошмар от черната пукнатина в собственото ни съзнание — това е посланието на «Дарк Холоу». Надали скоро ще се появи автор с подобно свръхчовешко познаване на психиката на убиеца, съчетано с невероятен пластичен талант и умение да сгъстява напрежението“. Ню Йорк Херъл Трибюн
Банята — празна. Чисти бели повърхности, стъкло, порцелан, искрящ метал, грижливо сгънати кърпи и хавлии по рафтовете, тоалетната чиния затворена, евтините сапунчета на мивката все още в целофановите опаковки, чашите до огледалото с хартиените салфетки непокътнати, найлоновата завеска на ваната с десен на цветчета затворена почти докрай…
Светлината идеше иззад завеската — бледа, призрачна и зеленикава. Мъждива, но припламваща от време на време с нова сила, сякаш някой нейде далеч оттук й даваше част от своята мощ. За да проникне през пластове и пластове препятствия и да засвети каквото трябва. Беше тихо, адски и зловещо тихо, като изключим кроткото припляскване на вода зад завеската. Тогава чух и тих кикот, сетне нечия ръка като че запуши нечия уста, защото долових приглушено кискане и нещо като негово ехо, а водата се разплиска по-силно. Сграбчих края на завесата и рязко я дръпнах, за да я отворя. Отвътре някой оказа известна съпротива, но аз я преодолях.
Ваната бе пълна две трети с вода, в която плаваха много, много листа — зелено-златисти, жълто-кафяви, почернели. Листа от брези и трепетлики, кедър и череша, клен и смокиня, липа и ела, залепени едно в друго, в различна степен на загниване и разложение, откъдето идваше най-вече и вонята.
Под листата се размърда някаква форма, забълбукаха мехурчета. Всичко се раздвижи, нейде надолу се мярна нещо белезникаво и бавно тръгна да се издига към повърхността, сякаш ваната бе дълбок воден басейн. Тези неясни контури се приближаваха и ето — вече се очертаха две фигурки, хванати за ръка, с дълги, разпилени встрани, сякаш развети коси, отворени уста и слепи очи.
Отхвърлих завесата и се опитах да избягам, но мокрите плочки ме подлъгаха и се подхлъзнах — също както онзи път в басейна с мъртвите момичета. Паднах, а силуетите зад прозрачната завеса се надигнаха; трескаво залазих назад на ръце и колене, с пръсти и нокти отчаяно се мъчех да напипам по-здрава опора… и тогава отново се събудих. Завивките бяха сритани в единия край на леглото, чаршафът под мен — смачкан на топка, а на матрака лъщи алено петно — бях разкъсал тапицерията с нокти и се бях порязал.
По вратата някой задумка.
— Птицо! Птицо, обади се!
Изпълзях от леглото и усетих, че треперя неконтролируемо — неистова, дива паника ме тресеше целия. С мъка се изправих и отидох до вратата, всячески се опитвах да се овладея. С усилие на волята свалих верижката, с още по-голямо усилие — отключих. И, о, облекчение! Над мен се надвеси гигантската фигура на Луис по анцуг и тениска, с пистолет в ръката.
— Птицо, какво става?
В очите му прочетох загриженост, загриженост и топлота.
— Какво става с теб?
Нещо заклокочи в гърлото ми, усетих жлъчен сок и вкус на кафе. Неразбрано дори и за самия мен изломотих:
— Те идват! Видях ги… всичките идват…
Осемнадесета глава
Седнах на леглото и скрих глава в ръце, а Луис отиде до регистрацията и донесе кафе от вечно пълната термофорна кана. На връщане се отби в тяхната стая и размени няколко думи с Ейнджъл, сетне влезе при мен и затвори вратата след себе си. Подаде ми чаша и тази течност ми се стори най-животворното питие, което някога бях опитвал. Мълчаливо отпихме и двамата, благодарих му с поглед. Отвън валеше сняг — виждах го на фона на нощното небе през разтворените завеси на прозореца. Дълго време мълчахме, той ме поглеждаше замислено и накрая попита:
— Аз разказвал ли съм ти за моята баба Луси?
Това ме удиви.
— Луис, та аз дори фамилията ти не зная.
Луис се усмихна, сякаш той самият не я помнеше. Всъщност дали изобщо помнеше какъв е бил някога?
— Няма значение… та тя — Луси, — баба ми, значи майка на майка ми, запомнил съм я на тази възраст, на която съм аз сега. Голяма красавица, висока, шоколадова, с дълга вълниста коса. Все така я носеше — дълга до раменете, разпусната. С нас живя до смъртта си, а почина млада — от пневмония. Мъчително си отиде, непрекъснато се потеше, онази невярна болест постоянно я тресеше цялата. Та в нашия град имаше един човек на име Ерол Рич. Голяма работа беше — никога не прекланяше глава. Такъв си беше: не спазваше казаното в Библията — ако те ударят по едната страна, обърни и другата, не и Ерол. А нали знаеш как е с чернокожите в малките градове? Винаги вървиш с наведена глава и никога не отвръщаш на бял човек, защото никой не може да те спаси, решат ли веднъж онези бели боклуци да ги метнат въже на шията и да го завържат за диференциала на някой камион. Ще те теглят по улици и черни пътища, докато кожа не остане по тебе и никой бял шериф, нито бели съдебни заседатели, нито никой, ти казвам, ще се застъпи за теб. Всички ще кажат: „Я го виж този черньо, самозабравил се, дава лош пример на другите чернилки, я да му дадем един хубав урок как да се държи с белите!“ А нощем се събират на глутници като хищни зверове, сякаш си нямат друга работа, и обикалят да търсят непокорните по домовете им. И който хванат, Бог да му е на помощ!