Запали реката [bg]

38

След като Хардуик отбръмча с антиекологичната си мощна кола, Гърни остана още малко в „Абелардс“, за да довърши кафето си и да организира остатъка от деня.

Мърл Тейбър внезапно се беше превърнал в център на мислите му и при все смесените чувства на детектива към ползата от посещение в Блек Маунтийн Холоу, той откри, че не може да се отърси от идеята. Извади телефона си и разгледа сателитната карта на гугъл за Паркстън, Пенсилвания. Нямаше кой знае какво за проучване. Мястото изглеждаше като кръстопът в средата на нищото. Написа „Блек Маунтийн Холоу“ и откри, че това е тесен черен път, който се отбива от окръжното шосе на километър и нещо нагоре по хълмовете. В самия му край имаше къща.

Цъкна на „Упътвания“, вкара адреса си в Уолнът Кросинг като начална точка и откри, че разстоянието до Паркстън е 285 км. Приблизителното време за шофиране беше под три часа, не предположените от Хардуик четири. Въпреки това Гърни се колебаеше да предприеме пътуването без знак, че Мърл Тейбър ще си е вкъщи. Провери за номера на полицейското управление в Паркстън.

Обаждането му автоматично се прехвърли в кабинета на местния шериф. Той предположи, че не е чул добре името, с което се представи човекът, който вдигна — сержант Джербил[10], но не попита повторно. Обясни, че е пенсионер от отдел „Убийства“ в Ню Йорк и са го наели да провери стар случай в окръг Бътрис, Вирджиния, но има причина да вярва, че жител на Паркстън на име Мърл Тейбър може да му даде полезна информация. Но не знаел как да се свърже с него. Тъкмо започна да обяснява, че Тейбър живеел на Блек Маунтийн Холоу, когато сержантът го прекъсна с носовия си акцент от Апалачите.

— Смяташ да го навестиш, така ли?

— Да, но бих искал да знам, че е там, преди да карам три…

— Там е.

— Моля?

— Пролетно време винаги си е вкъщи. И през по-голямата част от останалото време също.

— Познавате ли го?

— Донякъде. Но май вие не го знаете.

— Така е. Името му ми даде човек, запознат със случая, в който ровя. Има ли начин да се свържа с него?

— Ако искате да го видите, просто му идете на гости.

— Къщата му е в края на пътя, нали?

— Единствената там.

— Добре. Благодаря ви.

— Как казахте, че ви е името?

— Дейв Гърни.

— От Ню Йорк?

— „Убийства“. Пенсиониран съм.

— Късмет. Между другото, гледайте да е по светло.

— По светло ли?

— Мърл не търпи хора в имота си след смрачаване.

След като приключи обаждането, Гърни провери часа. Беше само девет и пет. Ако тръгне незабавно и си отпусне шест часа за отиване и връщане плюс четиридесет и пет минути с Мърл Тейбър, можеше да се прибере вкъщи преди четири.