Лондонски мостове [bg]

122.

Не можех да оставя нещата просто така, не можех и нямаше да го направя. Вълка бе нахлул в дома ми, бе отвлякъл семейството ми, макар че после ми го върна невредимо. Каква бе гаранцията, че този кошмар нямаше да се повтори.

През следващите няколко седмици изпробвах на практика, при това доста усилено, новите взаимоотношения на сътрудничество, установени между ФБР и ЦРУ. Подложих Рон Бърнс на още по-голямо напрежение от досегашното. Повече от десетина пъти посетих главната квартира на ЦРУ в Лангли; разговарях с всеки — от младшите аналитици до новия директор на агенцията — Джеймс Дауд. Исках да узная всичко за Томас Уиър и онзи агент на КГБ, на когото той навремето бе помогнал да се измъкне от Русия. С една дума: исках да знам всичко, което те знаеха. Дали бе възможно? Съмнявах се, ала въпреки това не се отказах от опитите си.

Така се стигна до деня, в който ме извикаха в кабинета на Бърнс. Когато пристигнах, го заварих с новия директор на ЦРУ да ме чакат в конферентната зала. Още от прага долових, че нещо се бе случило. То, разбира се, можеше да е хубаво, но можеше и да е много лошо.

— Влизай, Алекс — покани ме Бърнс сърдечно, както често се случваше, когато ме викаше в кабинета си. — Трябва да поговорим.

Пристъпих вътре и седнах между двама от старшите агенти, които имаха толкова уморен вид, сякаш току-що бяха приключили някаква много продължителна и трудна работна среща. Но за какво бе всичко това? Заради Вълка ли? Или за нещо друго, което засега поне въобще не би могло да ме заинтересува?

— Директор Дауд желае да сподели нещо с теб — рече Бърнс.

— Така е, Алекс — започна Дауд.

Той бе правист от Ню Йорк, което бе доста неочакван избор за поста директор на ЦРУ. Беше започнал кариерата си в нюйоркската полиция, а после — в продължение на няколко години — се бе отдал на много по-рентабилната частна практика. Според слуховете през тези негови години можело да се открият неща, които никой от нас не знаеше или не искаше да узнае.